Признавам прочетох тази книга, докато ми беше изключително зле и злето още не е преминало, та може и да не мисля много трезво, докато споделям впечатленията си. Днес реших, че няма да си помогна, като мисля само за състоянието си, а по-скоро ще ме разсее да нахвърлям кратко ревю. "Никога не ме оставяй" тръгва безкрайно бавно и елегантно в началото, докато не ме доведе до точка, от която в продължение на цели сто страници се чудех кога ли книгата ще започне. Ишигуро е органически лишен от драматизъм, в самата тъкан на костите си и е истинска наслада да наблюдаваш как един такъв писател разказва тъжна, драматична, отчайваща история. Припомни ми времето, в което писателите обръщаха внимание на дребни, скучни детайли, без да се налага непременно те да допринасят твърде отявлено за емоционалната оцветеност на събитията, нито да са необходими пушки, които да гръмнат в един по-късен момент. Мога да се обзаложа, че авторът е чел Виктор Юго като малък, а сега съзнателно или не е