Homo deus – пуканки по време на шоу и нищо повече

Заслужава си човек да навести фантазиите на Ювал Ноа Харари. От тях може да произлязат невероятни фентъзи разкази, кратки футуристични импресии или пространни научно-фантастични саги с по няколко тома. Харари пише увлекателно, подходът му е журналистически, точен е в някои заключения и прави изненадващи връзки между наглед далечни явления от съвременната технологична реалност, като ги защитава с адвокатско настървение.

Проблемът на този автор е много прост. Той представя фантазиите си като факти. В края на книгата си прави уговорката, че всъщност опитът му по-скоро трябва да задава въпроси, но реално на всяка една страница и на всеки абзац, той дава изявления, от гръмки, по-гръмки, и по никакъв начин не се придържа към уж скромната си теза, че задава въпроси. Така неусетно, разсеяният читател може да се увлече и да приеме изводите на един незрял по тийнейджърски ум за неоспорими факти.

Подходът му е изключително коварен, защото навързва реално случили се неща, но с погрешни заключения. Можех да му простя до момента, когато в опита си да развенчае идеалите на хуманистичната теория, той се излага с две изявления. Първото е, че „човекът няма душа“ и е просто алгоритъм. И второто е, че „психологията е ненужна“. В две изречения той зачерква цял един аспект от човешкото – факта, че живеем по-скоро движени от несъзнаваното, от моментни емоционални състояния, отколкото от здравите юзди на разума, към който така искаме да се придържаме, но не успяваме. За това не е нужно да губим време да спорим. Достатъчно е да се огледаме около себе си.

Но бедата не е в недодяланите лозунги, които издига, а във факта, че си позволява да прави изводи за цялото, като разглежда само аспект от него. Като заговорих за аспекти, за Харари човекът е малоаспектен, а не многоаспектен. В същото време авторът казва, че човекът не е по-стойностен от една маймуна. Всеки е свободен да размишлява неаргументирано. Тук не насочвам критиката към убежденията му, а към факта, че Харари се опитва да обвърже тези две теории, които обслужват различни коловози на характеризирането. А всъщност едното се занимава с факта какъв е човекът, а другото с цената на човека в регистрите на природните явления.

Заявява, че няма бог. Дотук добре. Но какви са тези детинщини с изявленията, че нямало научни доказателства, че бог има. Ами то няма и научни доказателства, че няма, ако трябва да вляза в неговата стилистика. Не можеш да се опитваш да докажеш отсъствието на извъннаучен артефакт по клаустрофобичния път на логиката. За да убиеш една матрица, трябва да си направиш труда поне да усвоиш речника й, да прочетеш законите й например или да си бивш неин затворник, за по-лесно.

Според него културата е тази, която отдава огромно значение на човешките чувства, желания и преживявания. Но къде в такъв случай, се питам, остава неандерталецът, който разчита именно на инстинктите и чувствата си, за да оцелее?

Харари обича да опростява, не за да обясни на читателя, а за да си обясни необяснимото. Разказва за модерния договор, според който хората се съгласяват да се откажат от смисъл, за да получат власт, и го прави върху две страници и половина. Смешно, нали? Разказва за заданието от гугъл: „to solve death“, но пропуска да задава въпросите, които така упорито твърди, че задава. Чуйте: “Вроденият у повечето хора страх от смъртта ще даде неустоима инерция на войната срещу смъртта.“ Това да ви звучи като въпрос?

Играе го пророк и това е всъщност нещото, което се обръща срещу него. Не можеш да звучиш сериозно, ако пророкуваш на базата на убеждения, а не на доказателства. Но пък можеш да бъдеш фантаст, красив ум, журналист с недоизпипан материал.

Не се учудвайте. На такова ниво е диалогът, който предлага книгата по въпроси като: „Ще оцелее ли човечеството? Какво ще се случи със съзнанието? Ще се справим ли със смъртта? Ще станем ли излишни?“

Съчиненията на Харари са обида за сериозния читател, който се надява да намери вътре аргументирано изложение на иначе привлекателните фантасмагории. Не защото сами по себе си не са добри предположения, а защото са представени като неоспорими истини.

Никога до този момент не съм попадала на такава поляризирана хибридност от разюздано човешко въображение от една страна и потресаваща посредственост на стилистиката, на методите за аргументация, на опита да се йезуитства, от друга. Харари е фантаст с беден журналистически подход към света, сюжетчия, който забърква яркооцветени буламачи от факти и смехотворни измишльотини. Вижте този шут в науката и този математически ум в един свят, изтъкан от емоции. Той се опитва да си обясни човека по нечовешки начин. И не успява.

Провалът му е зарибяващ за наблюдение. Подгответе си пуканки, отворете бирата, облегнете се на дивана и си пуснете шоуто на Харари.