Diana Petrova

Стигнах до „Калуня Каля“ по време на един панаир на книгата, където се спрях пред щанда на Хермес. Чудих се в продължение на десет минути дали да си купя романа. Така премина и целият ми опит да прочета това преиздадено произведение за по-малко от година. Всъщност завърших книгата на инат. Дълго време не знаех какво мисля за нея и не можех да разбера защо съм толкова объркана от прочита. През целия прочит изпитвах противоречиви чувства към текста – на места езикът ми харесваше толкова много – както се разглеждат правилните черти на красив човек, но от друга страна не преставах да губя нишката на историята и се налагаше на няколко пъти да се връщам назад, за да се подсетя какво точно се беше случило. Освен че харесах предозирането с красиви изразни средства както се харесва второ парче торта, имаше нещо в лексиката, което ме дразнеше и не просто развали прекалено сладкия вкус, а направо го вгорчи. Историческите романи, в които авторите говорят на език от епохата на героите си, ме

„Умират глупаците“ стигна до мен през сина ми. Беше сигурен, че ще ми хареса, а аз се ядосах на тази негова иронична убеденост. Това е книга, която спокойно можеш да четеш и оставяш за дълъг период от време. Няма опасност да забравиш героите й, нито тяхното съвсем закономерно развитие през сюжета. Те са ярко открояващи се личности с конкретна мисия в сюжета и често осигуряват покритие на някои от най-известните архетипи – Сирачето с магически сили, Любовницата, Съпругата, Конкуриращия се мъжкар, Човека на изкуството, Идеалния брат, Мошеника, Анимата (в лицето на идеализираните образи на лесбийките). Когато четеш за тях, вече имаш усещането, че ги познаваш, но не от друго литературно произведение, а от самия живот, в който си ги срещал, а вероятно си мервал и у себе си. Книгата започва със самодоволен авторов увод, в който разказвачът се тупа в гърдите колко е изкусен, сякаш целта е да те предизвика да докажеш, че не е. В патова ситуация си – ако зарежеш книгата, печели самохва