"Калуня-каля" - урок по творческо писане за недостатъчно добрите

Стигнах до „Калуня Каля“ по време на един панаир на книгата, където се спрях пред щанда на Хермес. Чудих се в продължение на десет минути дали да си купя романа. Така премина и целият ми опит да прочета това преиздадено произведение за по-малко от година. Всъщност завърших книгата на инат.

Дълго време не знаех какво мисля за нея и не можех да разбера защо съм толкова объркана от прочита. През целия прочит изпитвах противоречиви чувства към текста – на места езикът ми харесваше толкова много – както се разглеждат правилните черти на красив човек, но от друга страна не преставах да губя нишката на историята и се налагаше на няколко пъти да се връщам назад, за да се подсетя какво точно се беше случило. Освен че харесах предозирането с красиви изразни средства както се харесва второ парче торта, имаше нещо в лексиката, което ме дразнеше и не просто развали прекалено сладкия вкус, а направо го вгорчи. Историческите романи, в които авторите говорят на език от епохата на героите си, ме отблъскват откровено и то най-вече защото са толкова ясно и недвусмислено свидетелство за безсилието на един писател да стигне до читателите си без помощта на стилистично маниерничене с автентичности. Но, да кажем, че дотук можех да замижам за недостатъците на творбата.

Везните при мен се наклониха някъде към втората трета на романа, когато осъзнах, че героят няма да има развитие и това, че ми е станал откровено антипатичен не е обект на специалните литературни кроежи на писателя, а пропуск, който не мога да простя. Калуньо ме отвращаваше въпреки добрината си. Бих предпочела да е злодей или разкъсван от противоречия добряк, който прави нещо нередно, а после трагично умира при опита си да компенсира нередността. Но той така и не се превърна в нещо повече или още по-добре – в нещо по-малко от средностатистическия неуспял. И това беше така заради недостатъчно грозните слабости и недостатъчно красивите силни черти на характера му. Калуньо се оказа нещастник, който е тръгнал да променя света, а му липсва преценка за обема и дълбочината на проблемите. Но тази плиткост на духа, тази несръчност в схващанията няма нищо общо с донкихотовското прехласване, което ако притежаваше, моментално можеше да го направи симпатичен дори на мен. Падението му беше слабо, а извисяване липсваше. Калуньо си остана един обикновен човечец, който страстите люлеят без той да може да се възправи срещу тях.

Реших да проверя дали има още нещо, което допринася за отблъскващите усещания, които провокира у мен главният герой. Не помня кой го беше казал, но животът не си струва да бъде разказван, а романът не би трябвало да си струва да бъде изживян. И тогава внезапно осъзнах коя е другата голяма причина, поради която аз няма да се присъединя към феновете. Калуньо изглежда като твърде реалистична фигура, за да бъде герой на роман. Участниците в  романи за мен трябва да бъдат реалистични само дотолкова, че да те примамят да пропаднеш в художествения свят. Оттам нататък те представляват опънати до крайност съвкупности от характерни черти, които не бива да си противоречат, освен ако това специално не обслужва повествованието. Калуньо обаче съдържа всички противоречия на човека от плът и кръв. Ту е на ръба да обладае своята лолитка, ту се възспира да го направи. Ту е простодушен селяк, който си гледа работата, ту е тръгнал да прави размирици. Ту се държи като ефенди, който се заглежда по всяка една жена, ту го омагьосва някоя – всеки път е сякаш завинаги. 

Калуньо е личност, на която не й достига много, за да се превърне в достоен за описване – познавам такива със стотици в съвременния свят и те най-ярко се открояват в прослойката на средния мениджмънт. Калуньо е мениджър от средна класа в помашкото си общество. Дори като такъв той можеше да бъде представен блестящо, стига авторът да съзнаваше, че създава герой от средна величина, а не юнак, за който да се носят легенди. Едва сега разбрах, че успехът на една творба в нейната художественост тръгва от правилната преценка на автора за личността на героите му. Ако писателят не е наясно къде са героите му в класацията по годност за участие в роман, нищо не може да бъде направено с текста.

Да, четох до края на инат и това не беше съвсем напразно. Романът предостави уникалната възможност за мен да прелистя произведение от едно отминало време, което със сигурност не е класическо. Срам, не срам, досега до мен от онази епоха са стигали само текстове, които са всепризнати за класически или такива, които са били предмет на дълъг литературен или политическо-националистичен маркетинг. Дори не бях попадала на нещо откровено слабо, а и как ли – такива творби обикновено са опожарени от забравата на времето. 

Но никога не ми се беше случвало да видя така явно, така ясно как един опит да се създаде класика се е провалил – нещо безспорно полезно не само за мен, а за всеки, който мечтае да стане част от литературната сцена на съвремието си.

Развръзката дойде като част от потока на повествованието без ни най-малко вкус на натрупващ се драматизъм. Разказът през цялото време беше равен – и когато героят яде, и когато убива, и когато прави секс. Краят беше предпоставен като по учебник и не ме изненада ни най-малко.

„Калуня Каля“ е задължително четиво за начинаещи и недотам нашумели автори. От нея всички те могат да научат много за неуспешния път на една творба към рафтовете на класиците.