Публикации

Показват се публикации от Април, 2019

„Много преди Пабло да ме намери“ – рафинирана лудост по женски

Пабло Неруда се е преродил в Бургас и то в тялото на жена. Името й е Елка Стоянова и съвсем наскоро излезе новата й стихосбирка „Много преди Пабло да ме намери“ . За мен не беше трудно да се абстрахирам от личността на авторката и от факта, че вече бях чела една нейна книга в регистъра на смеха: „Петъчни истории“. Има нещо в Елка, което предполага многоаспектност и което чувството й за хумор не може да удави. Една сутрин подхванах стихосбирката и я прочетох цялата. Първият въпрос, който си зададох, беше: „Защо?“ при положение, че обичам да чета стихотворенията на малки глътки и в специални състояния. Стиховете на Елка се леят в неспирен поток от споделяне, не толкова изповедно, колкото самоизповедно. Звучат като плисък от кофа вода. Ако читателят е синестет, би казал, че думите й са обли и миришат на баница с ванилия. Топло е, когато се плъзгаш във въртулиците им, отпускаш се и оставяш Елка да маже по теб. Има и едно усещане за безопасност. Тя говори, но и ти говориш. Ти я ч

Homo deus – пуканки по време на шоу и нищо повече

Изображение
Заслужава си човек да навести фантазиите на Ювал Ноа Харари. От тях може да произлязат невероятни фентъзи разкази, кратки футуристични импресии или пространни научно-фантастични саги с по няколко тома. Харари пише увлекателно, подходът му е журналистически, точен е в някои заключения и прави изненадващи връзки между наглед далечни явления от съвременната технологична реалност, като ги защитава с адвокатско настървение. Проблемът на този автор е много прост. Той представя фантазиите си като факти. В края на книгата си прави уговорката, че всъщност опитът му по-скоро трябва да задава въпроси, но реално на всяка една страница и на всеки абзац, той дава изявления, от гръмки, по-гръмки, и по никакъв начин не се придържа към уж скромната си теза, че задава въпроси. Така неусетно, разсеяният читател може да се увлече и да приеме изводите на един незрял по тийнейджърски ум за неоспорими факти. Подходът му е изключително коварен, защото навързва реално случили се неща, но с погрешни за

„Щилер“ от Макс Фриш – спектакъл на живота, побран от малко герои

Изображение
„Щилер“ прашасва в домашната ми библиотека от няколко години. Неговият ред дойде, когато почувствах нужда да прочета нещо класическо, но такова, че да не се подчинява на правилата за творческо писане. Макс Фриш ме беше впечатлил още от „ Homo Faber “ с простотата и елегантността в прозаичния си стил. Въздържах се да прочета втора книга от този автор, за да не би да се разочаровам, както се случи с прозата на Халед Хосейни например. А всъщност потънах в книгата моментално. Сюжетите на Фриш са такива, че рядко се вълнуваш какво точно се случва във формалния външен свят с героите му. Ситуациите от ежедневието са само добре издигната маска, метафора или просто подпорна стена от битовизми, които откъм вътрешната си страна удържат тихия и пълноводен язовир от емоции на героите му. Истинският сюжет се състои от психическата динамиката на противоречията у героите. Повествованието се води от първо лице, а героят е обвинен в убийството на жена си. Твърди, че не е Щилер въпреки всички