Diana Petrova

"Бащите не си отиват" е шпионка в световете на чуждите деца и техните бащи - деца, които са останали тук и бащи, които вече са си отишли. Всеки разказ е сърдечен посвоему и колкото повече му липсва художественост - я в някое изречение с директно изказано твърдение, или в оценка, допусната да се вмъкне между думите на доброто повествование, толкова повече разчувства със своята непосредственост. В книгата разказвачът е безспорно прав, той е творец на един свят, в който вече е сам, а преди е бил населяван само от двама. Ако търсите достоверен разказ за живота на тези мъже, по-добре не разгръщайте тази книга, защото вътре ще усетите много плътно и много физически болката и копнежа по загубения баща, съзнателното му идеализиране, дори когато авторите разказват за дребни недостатъци. Тази книга е в детайлите - в леко поклащащата се дреха на кухненския стол, в пепелника, поставен до плочите с Ленард Коен, в чисто новите обувки за яхта, които остават никога необути. Впечатли ме

До средата я четох на един дъх. А после дъщеря ми я открадна, след като й казах, че вътре става дума за тайните мисли на една тийнейджърка от моето време. Тя реши, че ако я прочете, ще разбере какво съм си мислила и аз като малка, а което е по-лошото - какви съм ги вършила. Веднага я излъгах, че разказите на Амебата нямат нищо общо с моите, а тайничко си преповтарях, че освен Велина Минкова, така и аз, така и хиляди момичета като мен преминахме през лолитския си период в разпадащия се комунистически режим. Във въздуха се усещаше аромата на добре дирижирания хаос, който настъпваше, и това ни освобождаваше. Под булчинската рокля на комунизма, ние мърсувахме зверски, защото тогава това беше да си свободен. В доклада това е хванато с чиличните зъби на изчистения й стил. Амебата скача, прескача, преформатира се, пее и страда - защото не е никой, а в същото време е всички момичета по света едновременно. Амебата не е, как да кажа, само дете на своето време. Тя през прецизн

Тръгнах да чета "Великият Гетсби" по горещата препоръка на Хемингуей. Първоначално сметнах Скот Фицджералд за леко надут, добре обигран в техниките писател, който ще направи една безсърдечна дисекция на човешките слабости по потискащо елегантен начин. И това не е впечатляващо - хиляди автори могат да скрибуцат по белия лист по този начин. Скот е дълбок познавач на човешкото в човека.Това сякаш му е дадено по рождение и той просто излива на водопади мъдростите си по адрес на безумния фалш във взаимоотношенията ни. Не това е най-притеглящото към прозата му обаче. Казвам си направо. Порази ме безупречната дисциплина на входа на човешката душа. Скот влиза вътре на пръсти, макар че притежава умението да я разпарчатоса безмислостно. Той минава толкова издържано облечен, че е забележим единствено когато усеща леката умора на читателя от язденето на дългите редове с букви. Той не танцува, той, ще го повторя, минава на пръсти, за да не би с намесата си някак да повлияе на гер

П оздравления за избора на темата и за нереалистично героичното представяне на старците.  Персонажите. Персонажите в книгата са много симпатични старчета - истински сладури. Велков е успял да изгради образите им така, че те са пълнокръвни и живи пред очите на читателя. Самобитният стил на автора. Недостатъците на книгата, които ще изброя по-долу, могат да бъдат простени само в контекста на самобитността на този автор. Той е ходеща машина за сюжети, безспорно ярка личност с ярко изразен стил. Сега се надявам авторът да не ме заколи след това, което ще напиша. Припомням, че това е само мнение - и то на жена, която нищо не разбира от мъжкия свят. Българският старец. Той в тази книга за мен беше представен пожелателно, малко реваншистки пожелателно. Да, засягат се теми, които са много актуални в съвременното битие на българския старец, но тъй като отглеждам един такъв, който е на 84 години, мога да твърдя, че личностите на тези хора са многопластови, точно като на всички нас. Те

"Тайният живот на дърветата" е чудесен справочник за тайния живот на дърветата. Авторът се е постарал да го поднесе вълнуващо в художествен вид, използвал е метафори и даже, струва ми се, малко е попрекалил. Би могъл да запали много хора, които обичат книгите и не разбират нищо от горите, а не е ли това идеята на тази книга? Лично за мен открехна вратата към един свят, който обичах, но не познавах ни най-малко и сега нищо не е същото - нито с любимия ми Северен парк, нито с любимата ми Пирин планина. Даде ми много идеи за приказни сюжети, които вероятно ще изпълня в един друг живот. Книгата се чете бавно и е добре, че е разделена на къси глави, които са озаглавени с някаква метафора, свързваща я с човешкия живот. Ето така се преподава биология на дърветата :)

Много добър анализ на анимата - или т.нар. идея на мъжа за женското. Посредством разглеждането на една приказка, Мария Луиз фон Франц прави дисекция на мъжкото несъзнавано и буквално предлага уроци по избавление на женското от убийствената хватка на стария принцип за проектиране на анимата върху съпругата. Чудесно четиво за жени. Чудесно и за мъже.

Ще започна с доброто. Това е преди всичко идеята, че в художествен разказ много по-лесно можем да се запознаем с българските обичаи, отколкото ако трябва да ходим да ровим стари писания в Народната библиотека. Да бъдем честни. Кой от нас скоро е стъпвал там? Розмари е увлекателен разказвач, когато не е изморена от темата си, от себе си и от книгата си. Край. С това се изчерпват плюсовете. "Стопанката на Господ" е книга, която на два коктейла с малинов сироп бих могла да нарека хибрид. Хибрид би бил гальовен комплимент за този текст, който несигурно се лашка между два жанра - справочник и художествен разказ. Авторката построява увлекателни диалози, недостоверни и без познаване на дълбоката динамика на човешката психика. За опростеността на диалозите с бабите би могло да се прости, но не и когато лирическият й аз общува с хората, които отиват при тези баби, с наркоманите от центъра, нито с библеотекарите. Личи, че някъде в две трети от текста е направила голяма почивка