Публикации

Фаталната дама на българската литература през очите на страстен документалист

Изображение
Грабнах „Яна Язова: проклятието на дарбата“ заради заглавието. Дарбата е доказала, че сипе нещастия върху своя притежател, независимо дали е истинска или посредствена, дали е на балканска сцена или в световен мащаб. Наслушали сме се на ужасяващи подробности от крайните мигове на всякакви творци и звезди в съвремието. Чрез книгата виждаме ясно и недвусмислено как дарбата на един човек може да съсипе всеки аспект от живота му. В този смисъл няма по-точно заглавие на документалния преглед, затворен между страниците на тази книга. Петър Величков започва с успешен опит да представи събраните късчета от живота на Яна Язова безпристрастно и завършва с пламенен разказ за отмъстителността на Николай Хайтов върху него самия заради обвинението, че е откраднал романа „Левски“ с намерение да го издаде под свое име. В други обстоятелства бих отчела смяната на тона в творбата като недостатък, но не и след разказаните събития в книгата. Експлицитно обрисуваната смърт на Яна Язова, която гни

„Много преди Пабло да ме намери“ – рафинирана лудост по женски

Пабло Неруда се е преродил в Бургас и то в тялото на жена. Името й е Елка Стоянова и съвсем наскоро излезе новата й стихосбирка „Много преди Пабло да ме намери“ . За мен не беше трудно да се абстрахирам от личността на авторката и от факта, че вече бях чела една нейна книга в регистъра на смеха: „Петъчни истории“. Има нещо в Елка, което предполага многоаспектност и което чувството й за хумор не може да удави. Една сутрин подхванах стихосбирката и я прочетох цялата. Първият въпрос, който си зададох, беше: „Защо?“ при положение, че обичам да чета стихотворенията на малки глътки и в специални състояния. Стиховете на Елка се леят в неспирен поток от споделяне, не толкова изповедно, колкото самоизповедно. Звучат като плисък от кофа вода. Ако читателят е синестет, би казал, че думите й са обли и миришат на баница с ванилия. Топло е, когато се плъзгаш във въртулиците им, отпускаш се и оставяш Елка да маже по теб. Има и едно усещане за безопасност. Тя говори, но и ти говориш. Ти я ч

Homo deus – пуканки по време на шоу и нищо повече

Изображение
Заслужава си човек да навести фантазиите на Ювал Ноа Харари. От тях може да произлязат невероятни фентъзи разкази, кратки футуристични импресии или пространни научно-фантастични саги с по няколко тома. Харари пише увлекателно, подходът му е журналистически, точен е в някои заключения и прави изненадващи връзки между наглед далечни явления от съвременната технологична реалност, като ги защитава с адвокатско настървение. Проблемът на този автор е много прост. Той представя фантазиите си като факти. В края на книгата си прави уговорката, че всъщност опитът му по-скоро трябва да задава въпроси, но реално на всяка една страница и на всеки абзац, той дава изявления, от гръмки, по-гръмки, и по никакъв начин не се придържа към уж скромната си теза, че задава въпроси. Така неусетно, разсеяният читател може да се увлече и да приеме изводите на един незрял по тийнейджърски ум за неоспорими факти. Подходът му е изключително коварен, защото навързва реално случили се неща, но с погрешни за

„Щилер“ от Макс Фриш – спектакъл на живота, побран от малко герои

Изображение
„Щилер“ прашасва в домашната ми библиотека от няколко години. Неговият ред дойде, когато почувствах нужда да прочета нещо класическо, но такова, че да не се подчинява на правилата за творческо писане. Макс Фриш ме беше впечатлил още от „ Homo Faber “ с простотата и елегантността в прозаичния си стил. Въздържах се да прочета втора книга от този автор, за да не би да се разочаровам, както се случи с прозата на Халед Хосейни например. А всъщност потънах в книгата моментално. Сюжетите на Фриш са такива, че рядко се вълнуваш какво точно се случва във формалния външен свят с героите му. Ситуациите от ежедневието са само добре издигната маска, метафора или просто подпорна стена от битовизми, които откъм вътрешната си страна удържат тихия и пълноводен язовир от емоции на героите му. Истинският сюжет се състои от психическата динамиката на противоречията у героите. Повествованието се води от първо лице, а героят е обвинен в убийството на жена си. Твърди, че не е Щилер въпреки всички

„Осиновени истории“ – топъл разказ за ужасяващи и трудни събития в човешкия живот

Изображение
Подходих към книгата на Бела Чолакова „Осиновени истории“ с очакването да проверя дали нещо се е променило през последните няколко години във възприятията на осиновителите по повод въпроса за поднасянето на истината от самото начало на осиновяването. Знаех, че това са разкази по истински истории на хора и се надявах, че днешните осиновители са се изменили поне малко спрямо онези отпреди пет години, които бяха готови да изядат всеки, който се осмели да проповядва подобен подход. Учудването ми беше невъобразимо. Днешните осиновители не просто поднасят факта на осиновяването пред децата си още от самото начало, съзнават и разбират колко важно е да го направят, а също така и създават празнични събития, споделят, че няма да спрат детето си да търси биологичната си майка след време, но и се подготвят чрез курсове и четене за типични проблеми, съпътстващи едно осиновяване. Те не се хвърлят в крайности от отхвърлящи към изцяло приемащи всичко ново – а премислят, нагаждат новите подходи

Сестри Палавееви - братя в женски тела, затворени в клиширан хумористичен сюжет

Изображение
Попаднах на „Сестри Палавееви“ по линия на факта, че до този момент не бях чела нищо от Алек Попов. Изгълтах първите сто страници от книгата на един дъх и едва тогава разбрах, че това е втора част от книга. Не си беше проличало до този момент, защото всички герои бяха изграждани по време на повествованието, а не бяха представени като вече готови личности. Фактът ме изненада, но не допринесе допълнително за стимулиране на читателското ми любопитство. Когато обрисува, Алек Попов сякаш прави измервания. Ако съществуваше многоръка везна, то той би могъл да я използва. В една от шепите поставя доза метафоричност, в друга – същото количество реалистичност, в трета - изненадващи сравнения, в четвърта – премерена дължина, в пета – щипка хумор. И тези субстанции тежат еднакво според влога си в звученето на едно описание. Проучването на времето, за което пише Алек Попов, изглежда наистина задълбочено. Описва стрелбата с картечница от самолет, живота в землянките, обстановката в затвори

„Екзистенциална психотерапия“ – съшиване на човешката душа в черна бродерия

Изображение
“ Екзистенциална терапия ” е епохален труд на Ървин Ялом от разряда на откритието на Юнг за архетипите в човешкото несъзнавано. Прочетох я за половин година, защото не можех да преминавам през страниците толкова бързо, колкото ми се искаше. Всяка от четирите глави : „Смърт“, „Свобода“, „Изолация“ и „Безсмисленост“ пренареждаше личния ми пъзел от възприятия за света и ми въздействаше потискащо, преди реално да приема промените и да възвърна баланса, макар и сега на друго равнище. Преди да кажа по нещо за главите, искам да предупредя, че книгата не е за всеки. Според мен тя е предназначена както за ценители в областта на психотерапията, така и за специалисти: психолози, психотерапевти, а защо не и психиатри, които се занимават сериозно и с личното си психично здраве, и с това на останалите. Повечето от тезите са подкрепени с изследвания, фактология и дълбочинен анализ, като този път Ървин Ялом не се е съобразявал с четимостта за масовия читател. Тук той е по-скоро научен раб