Фаталната дама на българската литература през очите на страстен документалист



Грабнах „Яна Язова: проклятието на дарбата“ заради заглавието. Дарбата е доказала, че сипе нещастия върху своя притежател, независимо дали е истинска или посредствена, дали е на балканска сцена или в световен мащаб. Наслушали сме се на ужасяващи подробности от крайните мигове на всякакви творци и звезди в съвремието. Чрез книгата виждаме ясно и недвусмислено как дарбата на един човек може да съсипе всеки аспект от живота му. В този смисъл няма по-точно заглавие на документалния преглед, затворен между страниците на тази книга.
Петър Величков започва с успешен опит да представи събраните късчета от живота на Яна Язова безпристрастно и завършва с пламенен разказ за отмъстителността на Николай Хайтов върху него самия заради обвинението, че е откраднал романа „Левски“ с намерение да го издаде под свое име.
В други обстоятелства бих отчела смяната на тона в творбата като недостатък, но не и след разказаните събития в книгата. Експлицитно обрисуваната смърт на Яна Язова, която гние сама в апартамента си на ул. Раковска в продължение на няколко месеца, а после и заплахите на Хайтов, че ще ликвидира децата на всеки, който е застанал на пътя му да краде чужди ръкописи, говорят, че тук става дума за нещо повече от творчество.
Става дума за неуспешния опит да се принуди един човек да приведе глава. Една красива и умна глава при това. Яна Язова, какъвто е псевдонимът й, отказва да напише стихотворение за Георги Димитров и заради този отказ обрича ръкописите си на издаване едва след смъртта си. Тази изключително дисциплинирана в творчеството си жена изследва, събира, пише и преписва хиляди страници, без никаква надежда те някога да бъдат издадени. Лансирана от влюбения в нея професор Балабанов, тя остава свързана с него до края на дните си. Той е първият й благословител и този, който съсипва любовния й живот. Междувпрочем няма мъж по онова време, който да не е влюбен в това слабо високо момиче, което лее безкомпромисната си проза, където и както намери за добре.
В книгата има цитирани нейни стихотворения,  писма, рецензии, критика на творбите й и е своебразна хронология едновременно на личния й и творчески път.
Написана е с много любов към писателката и с доволство, че въпреки затрудненията и съдебните дела, самият Петър Величков е имал честта да участва с труда си в подготовката на творбите й за публикация.
Авторът разказва за перипетиите по издаването на ръкописите в издателства, които добре познавам, за разговорите с важни личности от тогавашното време, за заплахите на Тодор Живков, когато се намесва името на Николай Хайтов.
Хареса ми стила му – лаконичен и страстен, дори когато се опитва да звучи чисто документалистично.
Не може да се каже, че книгата е биография, но е достоверен разказ за творческия път на една фатална жена, която се опитва да бъде творец в неузряла за женското творчество епоха – епоха, която намира своето продължение и днес. По този повод, а и заради хубостта си, Яна Язова е обожавана и хулена, но не е оставила никой, който се е докоснал до думите и живота й, да остане безразличен.
Между нейните усилия и усилията на съвременните ни творци има една съществена разлика. Никой днес не те убива за това, че отказваш да пишеш, а още по-малко за това, че пишеш художествена литература. Само си представете какво е да живееш в такова време и да умреш, заради такова нещо.
Петър Величков успява да пресъздаде конюнктурните принуди върху творците в средата на миналия век и да увлече всички по тайния живот на Яна Язова. Препоръчвам.


Коментари

Популярни публикации от този блог

"Балада за Георг Хених" - съвършено произведение, но с преувеличена трагичност в историята

„Много преди Пабло да ме намери“ – рафинирана лудост по женски

"Човекът в търсене на смисъл" - книга, която променя