"Стопанката на Господ" - хубава идея в несигурна форма

Ще започна с доброто. Това е преди всичко идеята, че в художествен разказ много по-лесно можем да се запознаем с българските обичаи, отколкото ако трябва да ходим да ровим стари писания в Народната библиотека. Да бъдем честни. Кой от нас скоро е стъпвал там? Розмари е увлекателен разказвач, когато не е изморена от темата си, от себе си и от книгата си.

Край. С това се изчерпват плюсовете.

"Стопанката на Господ" е книга, която на два коктейла с малинов сироп бих могла да нарека хибрид. Хибрид би бил гальовен комплимент за този текст, който несигурно се лашка между два жанра - справочник и художествен разказ. Авторката построява увлекателни диалози, недостоверни и без познаване на дълбоката динамика на човешката психика.

За опростеността на диалозите с бабите би могло да се прости, но не и когато лирическият й аз общува с хората, които отиват при тези баби, с наркоманите от центъра, нито с библеотекарите. Личи, че някъде в две трети от текста е направила голяма почивка и когато се е върнала към текста, вероятно е била изморена от него, защото от един момент нататък разказът преминава в досадно отчитане на обичай след обичай, което бих понесла стига нарасналото самочувствие и командарането на разказвача да не ме раздразниха толкова много. Изведнъж ритъмът става съвсем друг и личи ужаса от факта, че няма да може да побере всичко, което й се иска в художествения сюжет. Трудно е да наблъскаш толкова много информация на едно място и да й дадеш художествен израз, да запазиш едно и също темпо на потапяне в материята, да окръглиш прякото напътствие със свежи разтоварващи случвания. И тя наистина не се е справила с тази задача, както мнозина от нас вероятно не биха се справили.

За достоверността на разказаното няма да споменавам, защото не съм специалист в областта и наистина за мен някои от обичаите и традициите бяха любопитни и чувах за тях за първи път.

Четох тази книга в продължение на шест месеца, защото на моменти ми идваше толкова в повече, че решавах да я зарежа за известно време, преди да продължа. Разбирам чудесно на какво се крепи нейната популярност. Познавам бодрия отбор от млади майчета, които биха се омагьосали от всичко, в което има разказ за магия, стига то да не е фентъзи и да се е случило наистина.

Познавам и онзи етап от женската психодинамика, в който си склонен да се опреш на нещо, да тръгнеш след първата появила се нова идея, която някоя жена размаха пред теб и която обещава добро бъдеще, промяна и просперитет на целия ти род. Правиш го с умиление, с отдаденост, която е характерна само за младите родилки, които отново копнеят да се впуснат в живота, но не им се задълбава в нещо сериозно, защото "просто нямам време от манджи и памперси". Любопитно ми е дали и ако да колко мъже всъщност са си я купили, ама не от онези, които искат да изкарат пари от Розмари, а от онези, които истински се вълнуват от темата и следват безусловно диктата на авторовото его.

Има един опасен момент в авторовия път и в пътя на всеки, който се занимава сериозно с нещо. И той е когато си повярваш. Когато това се случи, веднага то се отразява негативно на творбата ти, делото ти или каквото там. Изход има и той е да получиш голям пестник от т.нар. си последователи. Тогава може да се върнеш обратно със смирението на прост изпълнител, методичен работник, който копае нивата на своя текст, а може и да се отчаяш. Във всеки друг случай, ти ставаш популярен и едновременно с това ставаш за смях.

Харесвам онова, което Розмари прави и бих се радвала то да има ефект, но трябвало е, наистина е трябвало да се обърне към редактор или съмишленик, който да редактира, написва или преписва онова, с което тя се е занимала. 

Запазвам книгата й като зле съставен, разхвърлян справочник, който обаче ще използвам, ако някога ми се наложи.