"Доклад на зелената амеба за химическия молив" - амебата не е амеба

До средата я четох на един дъх. А после дъщеря ми я открадна, след като й казах, че вътре става дума за тайните мисли на една тийнейджърка от моето време. Тя реши, че ако я прочете, ще разбере какво съм си мислила и аз като малка, а което е по-лошото - какви съм ги вършила. Веднага я излъгах, че разказите на Амебата нямат нищо общо с моите, а тайничко си преповтарях, че освен Велина Минкова, така и аз, така и хиляди момичета като мен преминахме през лолитския си период в разпадащия се комунистически режим.

Във въздуха се усещаше аромата на добре дирижирания хаос,

който настъпваше, и това ни освобождаваше. Под булчинската рокля на комунизма,

ние мърсувахме зверски, защото тогава това беше да си свободен. В доклада това

е хванато с чиличните зъби на изчистения й стил. Амебата скача, прескача,

преформатира се, пее и страда - защото не е никой, а в същото време е всички

момичета по света едновременно. Амебата не е, как да кажа, само дете на своето

време. Тя през прецизния си, стилизиран, бързопоточен, що се отнася до

действието, стил реално въвежда читателя в дълбоките, тъмни, неясни и бавни

води на момичешкия свят. Велина е направила нещо, което и най-великият

автомобилен състезател не може да стори - да се движи бързо в застиналия като

картина свят, а там където светът се движи, да стои на едно място.

Амебата е учебник по творческо писане с практически

упражнения. Не видях нищо излишно, балансът между диалози и авторска реч е

въжеиграчовски. Извън това, книгата е топла и свежа, защото говори за

прашасалия свят през настръхналите пори на една малка жена. Амебата не е амеба,

но това да си остане между нас.