"Няма закога" - по-скоро кино, отколкото книга
Поздравления за избора на темата и за
нереалистично героичното представяне на старците.
Персонажите. Персонажите в книгата са много симпатични старчета - истински сладури. Велков е успял да изгради образите им така, че те са пълнокръвни и живи пред очите на читателя.
Самобитният стил на автора. Недостатъците на книгата, които ще изброя по-долу, могат да бъдат простени само в контекста на самобитността на този автор. Той е ходеща машина за сюжети, безспорно ярка личност с ярко изразен стил.
Сега се надявам авторът да не ме заколи след това, което ще напиша. Припомням, че това е само мнение - и то на жена, която нищо не разбира от мъжкия свят.
Българският старец. Той в тази книга за мен беше представен пожелателно, малко реваншистки пожелателно. Да, засягат се теми, които са много актуални в съвременното битие на българския старец, но тъй като отглеждам един такъв, който е на 84 години, мога да твърдя, че личностите на тези хора са многопластови, точно като на всички нас. Те имат своето геройско минало, но са жалки в много други отношения. Никъде не видях така характерната страхливост у старчетата – да не би да падне да си счупи нещо, да не би да остане гладен, да не би да бъде изоставен. Нямаше нищо и за досадността, толкова характерна за възрастта им. Добре представен беше факта, че не ги забелязваме, че те са като ходещи невидимци. Това ми хареса.
Отмъщението. През цялото време имах усещането, че книгата е писана от човек, който има да отмъщава на съвременния свят и ако му бъде дадена възможност, ще натъмани такава поредица от отмъщения, които ще са успоредни по своя интензитет, насоченост и характер – точно като гънките на добре надиплено перде. Тази еднаквост на моменти доскучава заради предвидимостта на героите. Да, случките определено са интересни – но за разказ на маса, отрупана с халби бира. В книгата всеки, който се подиграе със старчетата е наказан, а в живия живот това съвсем не е така. От тази гледна точка нереалистичността ми дойде в повече. Имах усещането, че авторът иска да получи възмездие, а не цели да представи нещата, както всъщност са.
Диалозите. Там нещата наистина загрубяват. Дядовците се повтарят – нещо, което може да бъде разказано в страница, се разказва в пет. Единственият разнообразяващ фактор е в това как дядото точно ще го каже следващия път, ама така че хем ще е казал същото, хем ще е използвал нова жаргонна дума.
Авторовата реч. Героите на автора са пълнокръвни личности, но Велков не е успял да се оразличи от тях. В авторовата реч става ясно без и една секунда мислене на чия страна е. В това няма лошо, но тази позиция прелива до такава степен с речта на героите, че читателят се губи кой всъщност говори, когато никой от старчетата не го прави. Велков борави със същата лексика, с каквато и героите – нещо крайно недопустимо в писането.
Еднопластовост на героите. Желанието за справедливост е толкова ясно изразено в главите, авторът така се старае лошите да си получат заслуженото, че няма многопластовост в тяхното представяне. В тази книга добрите са си добри, а лошите – лоши, което страшно напомня на американските уестърни.
Кинематографичният подход. Отстрани изглежда така все едно книгата е писана при свалянето на сцени от филм. Велков вероятно живо си е представял картините и след това ги е описвал. Не ги е творял по време на самото писане. В това няма лошо, но кинематографичният подход все още не е литература за мен.
Като цяло книгата е забавно леко четиво. Става за плаж, но има още много да се работи, докато се превърне в размазваща.
Персонажите. Персонажите в книгата са много симпатични старчета - истински сладури. Велков е успял да изгради образите им така, че те са пълнокръвни и живи пред очите на читателя.
Самобитният стил на автора. Недостатъците на книгата, които ще изброя по-долу, могат да бъдат простени само в контекста на самобитността на този автор. Той е ходеща машина за сюжети, безспорно ярка личност с ярко изразен стил.
Сега се надявам авторът да не ме заколи след това, което ще напиша. Припомням, че това е само мнение - и то на жена, която нищо не разбира от мъжкия свят.
Българският старец. Той в тази книга за мен беше представен пожелателно, малко реваншистки пожелателно. Да, засягат се теми, които са много актуални в съвременното битие на българския старец, но тъй като отглеждам един такъв, който е на 84 години, мога да твърдя, че личностите на тези хора са многопластови, точно като на всички нас. Те имат своето геройско минало, но са жалки в много други отношения. Никъде не видях така характерната страхливост у старчетата – да не би да падне да си счупи нещо, да не би да остане гладен, да не би да бъде изоставен. Нямаше нищо и за досадността, толкова характерна за възрастта им. Добре представен беше факта, че не ги забелязваме, че те са като ходещи невидимци. Това ми хареса.
Отмъщението. През цялото време имах усещането, че книгата е писана от човек, който има да отмъщава на съвременния свят и ако му бъде дадена възможност, ще натъмани такава поредица от отмъщения, които ще са успоредни по своя интензитет, насоченост и характер – точно като гънките на добре надиплено перде. Тази еднаквост на моменти доскучава заради предвидимостта на героите. Да, случките определено са интересни – но за разказ на маса, отрупана с халби бира. В книгата всеки, който се подиграе със старчетата е наказан, а в живия живот това съвсем не е така. От тази гледна точка нереалистичността ми дойде в повече. Имах усещането, че авторът иска да получи възмездие, а не цели да представи нещата, както всъщност са.
Диалозите. Там нещата наистина загрубяват. Дядовците се повтарят – нещо, което може да бъде разказано в страница, се разказва в пет. Единственият разнообразяващ фактор е в това как дядото точно ще го каже следващия път, ама така че хем ще е казал същото, хем ще е използвал нова жаргонна дума.
Авторовата реч. Героите на автора са пълнокръвни личности, но Велков не е успял да се оразличи от тях. В авторовата реч става ясно без и една секунда мислене на чия страна е. В това няма лошо, но тази позиция прелива до такава степен с речта на героите, че читателят се губи кой всъщност говори, когато никой от старчетата не го прави. Велков борави със същата лексика, с каквато и героите – нещо крайно недопустимо в писането.
Еднопластовост на героите. Желанието за справедливост е толкова ясно изразено в главите, авторът така се старае лошите да си получат заслуженото, че няма многопластовост в тяхното представяне. В тази книга добрите са си добри, а лошите – лоши, което страшно напомня на американските уестърни.
Кинематографичният подход. Отстрани изглежда така все едно книгата е писана при свалянето на сцени от филм. Велков вероятно живо си е представял картините и след това ги е описвал. Не ги е творял по време на самото писане. В това няма лошо, но кинематографичният подход все още не е литература за мен.
Като цяло книгата е забавно леко четиво. Става за плаж, но има още много да се работи, докато се превърне в размазваща.
Коментари
Публикуване на коментар