"Бащите не си отиват" - шпионка в световете на чуждите бащи

"Бащите не си отиват" е шпионка в световете на чуждите деца и техните бащи - деца, които са останали тук и бащи, които вече са си отишли.
Всеки разказ е сърдечен посвоему и колкото повече му липсва художественост - я в някое изречение с директно изказано твърдение, или в оценка, допусната да се вмъкне между думите на доброто повествование, толкова повече разчувства със своята непосредственост. В книгата разказвачът е безспорно прав, той е творец на един свят, в който вече е сам, а преди е бил населяван само от двама. Ако търсите достоверен разказ за живота на тези мъже, по-добре не разгръщайте тази книга, защото вътре ще усетите много плътно и много физически болката и копнежа по загубения баща, съзнателното му идеализиране, дори когато авторите разказват за дребни недостатъци. Тази книга е в детайлите - в леко поклащащата се дреха на кухненския стол, в пепелника, поставен до плочите с Ленард Коен, в чисто новите обувки за яхта, които остават никога необути.
Впечатли ме разказа на Мария- Касимова Моасе - цялата ми неприязън към елитаризма на филмовите татковци се стопи, изпари и изчезна. Никога досега не бях надниквала в къщите им, струваха ми се недостъпни, надути и нагло иронични. Но не и този татко.
Видях Екатерина Петрова, която лично познавам, по съвсем нов начин, като дете на нейния татко, като човек на неговата човечност.
Мариана де Мео не е написала разказ, тя танцува паметна пантомима в името на баща си. Просто и неразбираемо - каквато може да изглежда само една добре изиграна пантомима.
Райна Димитрова ме бодна с изчистения си и по-човешки откровен разказ.
Валентин Дишев почувствах досущ като себе си по време на съобщението за смъртта.
През цялото време имах усещането, че надничам в дневник, но редактиран старателно от грижливата ръка на педантичен редактор, който тук там е оставил прозорците отворени - за да ни напръска добре дъжда от сълзите на тези хора, за да ни натъжи.
Тази книга не може да бъде друго освен лична. Когато четете разказите, най-вероятно и вие ще мислите единствено за себе си и своя татко. Дали е толкова добър като описаните, дали не завиждате малко на другите за световете, които са им създали техните татковци, дали ще намерите сили и вие да драснете две страници за собствения ви татко?
Затворих я с облекчение и дори в малкия кощунствен цирк на облекчението, че моят татко е все още тук, че приличам на него, че го обичам и че мога да чуя гласа му, да докосна ръцете му, да го целуна по челото, докато спи следобеден сън.
Книгата е безкрайна. Тя няма начало, няма и край. Защото кой от всички бащи би си отишъл?