Признавам прочетох тази книга, докато ми беше изключително зле и злето още не е преминало, та може и да не мисля много трезво, докато споделям впечатленията си. Днес реших, че няма да си помогна, като мисля само за състоянието си, а по-скоро ще ме разсее да нахвърлям кратко ревю.
"Никога не ме оставяй" тръгва безкрайно бавно и елегантно в началото, докато не ме доведе до точка, от която в продължение на цели сто страници се чудех кога ли книгата ще започне. Ишигуро е органически лишен от драматизъм, в самата тъкан на костите си и е истинска наслада да наблюдаваш как един такъв писател разказва тъжна, драматична, отчайваща история.
Припомни ми времето, в което писателите обръщаха внимание на дребни, скучни детайли, без да се налага непременно те да допринасят твърде отявлено за емоционалната оцветеност на събитията, нито да са необходими пушки, които да гръмнат в един по-късен момент. Мога да се обзаложа, че авторът е чел Виктор Юго като малък, а сега съзнателно или не е повлиян от дългото описателно повествование на събитията - все едно те се отразяват в рецептурник, а не служат, за да придвижат художественото събитие напред.
Обичам триъгълници и тукашният е изключително добре подбран, героите - разлистени до най-фините отблясъци на духовните им вълнения, краят - реалистичен и закономерен.
"Никога не ме оставяй" е като втори комплект вилица и лъжица, поставени на царската маса. Да се чудиш с тях да ядеш основното, десерта или предястието, защо са ти въобще и колко всъщност хубаво е, че ги има, просто за да засвидетелстват класата на ресторанта.
Ишигуро има самочувствие и актът на прочита не се ръководи от "По-бързо, по-бързо, че искам да знам какво се случва с героите" в две трети от книгата. Разбира се, накрая този тъй стар и изтъркан ефект се появява и добре, че е така, защото иначе бих оприличила навлизането в тази книга на навлизане в спокойно езеро, където ще си поплуваш и нищо няма да се случи, докато излезеш. Тежко е перото на автора, добре подплатено от дълго и продължително четене. На моменти разчитах безкрайната му самота на човек, който знае как и може и е сигурен, че текстът му ще се хареса и все пак това именно го прави толкова дълбоко самотен.
Краят е тъжен, но не и непоносим и оставя усещането като след хапване на лека млечна торта с беззахарни малини.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Балада за Георг Хених" - съвършено произведение, но с преувеличена трагичност в историята

„Много преди Пабло да ме намери“ – рафинирана лудост по женски

"Човекът в търсене на смисъл" - книга, която променя