"В търсене на метафора" от Христина Панджаридис - позлатен скок през времето

Като дете четях поезия, когато исках да променя настроението си. Правех го, защото въздействието й върху мен много наподобяваше на това от музиката – ако си напрегнат, може да те успокои, ако си твърде минорен и бездействен, може да те вдъхнови.

Стихотворенията на Христина Панджаридис имат успокояващия ефект на съзерцанието. Докато четеш, не просто наблюдаваш какво се случва навън, а го свързваш с онова, което се случва вътре. Тъничкият мост, който свързва двата свята, е изграден от буквите й – наредени по такъв начин, че мостът да е нечуплив, тънък, но нечуплив.

Жълти нарциси до пътеката

побутва ги с бастуна дядо ми

... още ти личи

жълтото

около устата

Мисля също, че те биха били подходящи за незрящи, които искат да получат визуална картина във въображението си за това каква е природата около тях според това как тя ни кара да се чувстваме. Христина Панджаридис вероятно е записвала своите импресии, ходейки. Представям си дори хартиеното тефтерче, в което го е правила, докато изглежда странно в очите на забързаните минувачи.

Тези кратки подобни на хайку стихове забавят ритъма на живот и буквално те поставят в положението на зяпач. Докато ги четеш, просто спираш, както вероятно си го правил като дете и, най-накрая отново се оглеждаш около себе си.

„Топла супа

Детето сипва и на

Снежния човек”

В творбите й липсва претенцията на високата литература и се усеща привкусът на карамелизираното детство, запазено по някаква неясна случайност в напукана форма поне три десетилетия по-късно.  

В тъгата й няма нищо помпозно и нищо голямо, стиховете й не хващат за гърлото, но разсейват и умиротворяват. Панджаридис е поет, който разказва за дребните хрумки, за тъгата на ниското, за бекграунда на мислите в главата на един разхождащ се човек – за парка с двеста и осем рози, за денят, който е изяден напразно, за изчерпаното вдъхновение на художника, за малините на съседа, които се берат с очи.

В стиховете сякаш е прескочен цял един период от човешкия живот – този между двайсет и петдесет години. По редовете прочитам все още детското възхищение от света, но и усещам парфюма на стареца, който съжалява за неслученото – не защото той е искал да го пропусне, а защото просто е останал пропуснат. Лирическият й герой сякаш не е разбрал откъде да си купи билет за който и да е от преминаващите влакове, затова стои на своята гара и наблюдава

„... как зрее лятото

и как го откъсва друг”

В това е и силата на нейния стих – той успява да избегне ромеожулиетовските драми, ужаса на порастването, драмата на вътрешното себеразкъсване между две крайности. Тези ползи са пропуснати в позлатен скок през времето.

Стихосбирката отговаря на въпроса: „Какво би се случило ако от деца просто остареем?”

Вслушвам се отново в музиката на тези стихове. Тя е много тиха, коварно незабелижима. Тя е като милувка на жена по челото ти, минута преди да се събудиш. И после денят ти е различен, но не можеш да обясниш защо. Читателят не знае, че без да иска е извършил сутрешното си съзерцание, починал си е от себе си в обятията на тези кротки импресии и може да се впусне малко по-концентрирано в забързания ад на градския си живот.