"Али Безсмъртния" - златна история, облечена в недотам изпипан роман

Преди години интервюирах един ливанец, който е избягал от родната си страна и в момента работи като доносник на българската полиция. Записах надлежно историята му и седмици наред бях омагьосана от нея. Усещането ми за главния герой на романа на Александър Урумов беше същото.
Има нещо безкрайно привличащо в истинските истории - нещо, което не може да те отдели от тях, независимо, че не отговарят на холивудските правила за писане на книги.
"Али безсмъртния" е мъжки разказ за живота на един убиец и наркодилър, който претърпява пълно преображение в края, досущ като в приказките. Ако смените името му, спокойно може да прескочи в друга книга и никой да не го разпознае.
Книгата може да се ползва и като наръчник за схемите в подземния свят на каналджийството, дрогата и войната и в началото я зачетох точно защото исках да узная повече за всички тях. Но после, разбира се, хукнах по дирите на героя и макар той да не ми стана любимец, харесах твърдата му ръка, постоянството и волята за промяна.
Заключенията в книгата са като красиви сувенири, събрани след туристическа обиколка сред бурните преживявания на Али. За някои от тях личи, че са взети право от устата на преживелия и са така дълбоко изстрадани, че въпреки почти невероятната промяна в характера на героя в края, никой читател няма да се зачуди дали тя е измислена. Е, не е. Али не е измислен и той говори ето така:
„Никой не може да спре човек, който е решил да сложи край на живота си. Намират начин, режат с бръснарски ножчета одеяла или чаршафи, правят въже. Това е защото много мислят. А аз докато тренирам, почти и не мисля. Само трябва да помпам лицеви опори долу на пода. Познавам пода много добре.”
Към последната трета на романа вече личи умората на автора, който наистина е вложил всичко от себе си, за да напише този текст. Добрата история обаче не прави обезателно добър роман.
На много места Урумов просто е гонил разказването на истинските събития и е следвал пълноводния разказ на своя прототип. На прототипа е позволено да вмъква нови лица в края на разказа си, но не и на автора, който описва историята. Защото когато такова нещо се прави, обикновено авторът трябва да действа като Агата Кристи. Тя пишела без да знае кой ще е убиецът в детективските си романи. А после си избирала най-малко вероятния и, забележете, се връщала по целия роман, за да заложи всички елементи, така че да го превърне в престъпник. Александър Урумов не е Агата Кристи и третостепенните му герои просто ги няма в началото. Вместо това се появяват нови участници в действието. Тези герои падат като камъни от небето право върху страниците на книгата и личи от разстояние, че са там само защото Али вероятно ги е споменал със закъснение. Дотук може да се преживее, но когато изчезват след две страници, като за тях се казва, че ги е имало от самото начало в живота на Али, идва вече малко в повече. Мога да разбера Урумов защо не се е върнал да положи своите авторски капани в началото. Това е такава досада за един автор – да се занимава с третостепенните герои, които му трябват просто, за да продължи действието, а изобщо не се вълнува от тях. Но да хванеш такава златна история и да не се потрудиш да я обгрижиш до край е направо жалко. Още по-жалко е, че не е позволил на своя редактор да се развихри, защото след около сто и петдесетата страница когато нашият злодей се променя, зверски личи, че Урумов не знае какво да прави с добрите момчета. Мисля, че там някъде повечето мъже биха спрели да четат тази книга, защото вече няма да има преследвания, убийства, тъмни сделки и размишления на здрав земен човек. Накрая започва едно авторско препускане този роман най-сетне да свърши. Краят не е изненадващ и още от началото на промяната някак знаем докъде ще стигне тя.

Но забравям за тези недъзи на едно нередактирано писане и го правя още сега, защото това е една истинска история, разказана сравнително добре – история, която ще ви увлече, ще ви накара да се размислите и в края й ще ви се прииска да познавате този Али, който всъщност е още жив и който живее и работи в България. А истинските истории са по-силни от недотам изпипаните романи. И истинските истории могат да променят четящите най-качествено.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Балада за Георг Хених" - съвършено произведение, но с преувеличена трагичност в историята

„Много преди Пабло да ме намери“ – рафинирана лудост по женски

"Човекът в търсене на смисъл" - книга, която променя