„Много преди Пабло да ме намери“ – рафинирана лудост по женски


Пабло Неруда се е преродил в Бургас и то в тялото на жена. Името й е Елка Стоянова и съвсем наскоро излезе новата й стихосбирка „Много преди Пабло да ме намери“.
За мен не беше трудно да се абстрахирам от личността на авторката и от факта, че вече бях чела една нейна книга в регистъра на смеха: „Петъчни истории“. Има нещо в Елка, което предполага многоаспектност и което чувството й за хумор не може да удави.
Една сутрин подхванах стихосбирката и я прочетох цялата. Първият въпрос, който си зададох, беше: „Защо?“ при положение, че обичам да чета стихотворенията на малки глътки и в специални състояния.
Стиховете на Елка се леят в неспирен поток от споделяне, не толкова изповедно, колкото самоизповедно. Звучат като плисък от кофа вода. Ако читателят е синестет, би казал, че думите й са обли и миришат на баница с ванилия. Топло е, когато се плъзгаш във въртулиците им, отпускаш се и оставяш Елка да маже по теб. Има и едно усещане за безопасност. Тя говори, но и ти говориш. Ти я чуваш, но и тя те е чула – предварително. Никой няма да те посече в края на стиха, тревожността е заменена с тъга, а утайката от преживените емоции е плътна, ароматът й е тежък и винаги е примес от няколко противоречащи си наглед миризми. Сол и захар, бира и мед в двубой.
Най-виртуозната част е образността и сравненията. Сравненията са паблонерудовски като червени препинателни знаци насред сиво поле, тампони, пропити с парфюм, небца, наводнени със слюнка. Докато четеш, вкусваш, усещаш, мокриш се с образите, които представя: „пие примесено със солта на въздуха кафе“, „очите на звездите“, „луни... в гърдите ми“, „сребърната лъжица загребва облак“, „синьото кюрасо е виновно“, „мрачна светкавица като удивителна върху тротоара“, „дванадесетата змия на часовника“, „по тротоарите капе небе“. Понякога сравненията са по-силни от смисъла и го губиш, докато се опиваш от буквените войници, подредени в редове с различна дължина.
Тестът дали един поет е поет е в недоизказаността. Ако съумееш да не кажеш, въпреки че вече избухваш, значи си от племето на тези рафинирани луди. Елка е направила кански опит да достигне най-високата част от този връх. Личи, че е работила над това и на много места успява. Искаше ми се да е спестила повече прилагателни и деепричастия, да е казала по-малко, за да усили въздействието.
Поантите са най-голямото оправдание в тази мъчителна игра да се опита да озапти цялата си чувственост и да я влее във формата на стих: “Равновесието е нарушено. Жива съм..
Елка извежда вътрешните състояния навън, а външните описания на ежедневието инжектира дълбоко в петите. „Стените от дини“, щайгите вместо столове, „кожиците на късните череши“ са кратки, точни и красиви метафори на човешки преживявания.
Понякога в стиховете си Елка е просто Лилит:
„да изтърпят без право на обжалване
Присъдата за кражбата на ябълка,
Докато със парче от нея в гърлото
Адамовите синове се оправдават“
Стилът е разпознаваем като дъха на хората, които целуваме. Любимо стихотворение ми стана: „Червените крави на Герион“. Чуйте избрано от него:
„С трите си усти шепнеш обичам те...
Трите ти пулса чувам, чудовище,
Гола кървя...“
Пожелавам ви леко кървене със стихосбирката на тази впечатляваща дама!

Коментари

Популярни публикации от този блог

„Осиновени истории“ – топъл разказ за ужасяващи и трудни събития в човешкия живот

"Човекът в търсене на смисъл" - книга, която променя

Сестри Палавееви - братя в женски тела, затворени в клиширан хумористичен сюжет