„Много преди Пабло да ме намери“ – рафинирана лудост по женски


Пабло Неруда се е преродил в Бургас и то в тялото на жена. Името й е Елка Стоянова и съвсем наскоро излезе новата й стихосбирка „Много преди Пабло да ме намери“.
За мен не беше трудно да се абстрахирам от личността на авторката и от факта, че вече бях чела една нейна книга в регистъра на смеха: „Петъчни истории“. Има нещо в Елка, което предполага многоаспектност и което чувството й за хумор не може да удави.
Една сутрин подхванах стихосбирката и я прочетох цялата. Първият въпрос, който си зададох, беше: „Защо?“ при положение, че обичам да чета стихотворенията на малки глътки и в специални състояния.
Стиховете на Елка се леят в неспирен поток от споделяне, не толкова изповедно, колкото самоизповедно. Звучат като плисък от кофа вода. Ако читателят е синестет, би казал, че думите й са обли и миришат на баница с ванилия. Топло е, когато се плъзгаш във въртулиците им, отпускаш се и оставяш Елка да маже по теб. Има и едно усещане за безопасност. Тя говори, но и ти говориш. Ти я чуваш, но и тя те е чула – предварително. Никой няма да те посече в края на стиха, тревожността е заменена с тъга, а утайката от преживените емоции е плътна, ароматът й е тежък и винаги е примес от няколко противоречащи си наглед миризми. Сол и захар, бира и мед в двубой.
Най-виртуозната част е образността и сравненията. Сравненията са паблонерудовски като червени препинателни знаци насред сиво поле, тампони, пропити с парфюм, небца, наводнени със слюнка. Докато четеш, вкусваш, усещаш, мокриш се с образите, които представя: „пие примесено със солта на въздуха кафе“, „очите на звездите“, „луни... в гърдите ми“, „сребърната лъжица загребва облак“, „синьото кюрасо е виновно“, „мрачна светкавица като удивителна върху тротоара“, „дванадесетата змия на часовника“, „по тротоарите капе небе“. Понякога сравненията са по-силни от смисъла и го губиш, докато се опиваш от буквените войници, подредени в редове с различна дължина.
Тестът дали един поет е поет е в недоизказаността. Ако съумееш да не кажеш, въпреки че вече избухваш, значи си от племето на тези рафинирани луди. Елка е направила кански опит да достигне най-високата част от този връх. Личи, че е работила над това и на много места успява. Искаше ми се да е спестила повече прилагателни и деепричастия, да е казала по-малко, за да усили въздействието.
Поантите са най-голямото оправдание в тази мъчителна игра да се опита да озапти цялата си чувственост и да я влее във формата на стих: “Равновесието е нарушено. Жива съм..
Елка извежда вътрешните състояния навън, а външните описания на ежедневието инжектира дълбоко в петите. „Стените от дини“, щайгите вместо столове, „кожиците на късните череши“ са кратки, точни и красиви метафори на човешки преживявания.
Понякога в стиховете си Елка е просто Лилит:
„да изтърпят без право на обжалване
Присъдата за кражбата на ябълка,
Докато със парче от нея в гърлото
Адамовите синове се оправдават“
Стилът е разпознаваем като дъха на хората, които целуваме. Любимо стихотворение ми стана: „Червените крави на Герион“. Чуйте избрано от него:
„С трите си усти шепнеш обичам те...
Трите ти пулса чувам, чудовище,
Гола кървя...“
Пожелавам ви леко кървене със стихосбирката на тази впечатляваща дама!

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Човекът в търсене на смисъл" - книга, която променя

"Умират глупаците" - житейски уроци, поднесени забавно

"Калуня-каля" - урок по творческо писане за недостатъчно добрите