"Човекът в търсене на смисъл" - книга, която променя



Имам слабост към психоаналитичната литература и съм чест клиент на книжарници, в които тя се предлага. Не крия, че съм дългогодишен почитател на Юнг и чета всичко, което излиза от него на български език. Въпреки слабостта ми към този тип литература, не мога да остана сляпа за основния недостатък на повечето психоаналитици, които изпробват перото си. Изключително рядко те са добри писатели и често трудовете им рискуват да останат незабелязани заради тежестта на изказа, заплетените дълги изречения, преповтарянето на вече казани неща, но с други думи. Юнг не прави изключение и от всичките му книги намирам за най-добра тази, която е подготвена от секретарката му: „Автобиографията на К.Г.Юнг“ от Аниела Яфе. Почитателите на този тип литература са свикнали да подминават тези особености на психоаналитичните книги, защото съдържанието и промяната, която следва прочита, оправдават стилистичните кусури. На великите мислители им е простено всичко. На лечителите, които са велики мислители, още повече.
Но какво се случва ако авторът е блестящ ум в психоанализата, а умее да представя сложни концепции с прости думи и в кратки изречения? Тогава неговото изложение може не просто да впечатли четящия, може направо да го омагьоса.
Нещо подобно се случи и с мен във втората част на книгата, когато за първи път се докоснах до основните идеи на логотерапията. Някои от заключенията на Франкъл вършат чудесна работа в един свят, който е лишен от смисъл още в часовете по философия в десети клас. Този свят става наследство на абитуриентите, които сами продължават да доубиват надеждата за осмисляне в лабораториите на нихилистичния реализъм или иначе казано - кръчмите.
Франкъл разделя книгата си на три части: „Преживявания в концентрационния лагер“, „Основни идеи в логотерапията“ и „Основания за трагичен оптимизъм“, от които за мен най-впечатляваща бе безспорно втората.
Ще започна именно от нея, тъй като тя осмисля първата част и дава база за обобщението, което авторът извършва в третата част. Франкъл ни запознава с терминологията плавно и достъпно, така че термини като „екзестенциална фрустрация“, „ноогенна невроза“, и любимият ми „екзестинциален вакуум“ да не звучат отблъскващо и сложно. Той разграничава логотерапията от психоанализата в няколко прости изречения. Психоанализата приема човека преди всичко като психика с очертания и пътища, по които се преминава при изпълнението на определени условия. Ако оприличим клиентът на сготвена манджа, от тази гледна точка психотерапията може да разгради манджата до съставните й части, да изследва лабораторно от кой продукт колко е прибавено, как се е запекло и защо е изгоряло. После терапевтът ще представи рецептата на своя клиент така все едно той сам я е извлякъл и ще го остави да прави с нея каквото пожелае. При логотерапията нещата стоят различно. В основата е онова, за което човекът копнее най-дълбоко, а именно – нито власт, нито секс, нито помирението на Ид, Его и Суперего. В основата е грижата на човек да постигне смисъл в живота си. Най-впечатляващата концепция на Франкъл е свързана с човечното в човека и то е разкрито в един пример на 172 страница, след който аз като с магическа пръчка се оттърсих от дългогодишното неприятно усещане за предсказуемостта на хорските действия в психоанализата. И да, наистина не сме зъбчати колелца, които могат да бъдат изчислени с точност до 0.001. Почти нищо у човека не ни е ясно и колко хубаво е да е точно така! Ще цитирам изречението, което ме впечатли най-силно, макар то едва ли ще упражни същия ефект извън контекста си:
„Свободата не е нищо друго освен отрицателния аспект на целия феномен, чийто положителен аспект е отговорността.“
Първата част от книгата е посветена на преживяванията на самия Франкъл в концентрационния лагер. В началото те не ми бяха особено интересни, защото съм гледала много документални и игрални филми по темата и имах чувството, че няма да науча нищо ново. И беше така, докато не стигнах до момента, в който той произнася реч пред своите съкилийници в лагера след поредица от самоубийства и при угасена светлина в помещението. Прочетох я няколко пъти и мисля, че това няма да ми стигне, защото ще си я препрочитам и за в бъдеще.
Третата част е своеобразно обобщение на втората и първата в заключения и на моменти имах усещането, че авторът преповтаря цели изречения. Но не ми беше досадно, а напротив. Искаше ми се Франкъл да ги повтори и трети път, за да попият добре в съзнанието на всеки изкуствено осакатен откъм вяра псевдоинтелигент, който смята фанатично реалността за единствен Бог на света и извън света.  
Виктор Франкъл беше откритие за мен, от онези, които правиш тихо и от онези, които те променят необратимо.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Балада за Георг Хених" - съвършено произведение, но с преувеличена трагичност в историята

„Много преди Пабло да ме намери“ – рафинирана лудост по женски