Цар Микс ни води към последния взрив

Той не принадлежи към онова поколение поети, което двайсетгодишните ненавиждат заради патоса, старостилието и безнадеждната меланхоличност на напева, нито пък може да бъде класифициран към ню ейдж поетичните кръгове, в които абстрактните форми на изказа задушават желанието да кажеш нещо смислено и разбираемо. Атанас Капралов е цар Микс.

Да започнем оттам, че авторът е овладял най-важното умение, заради което аз се отказах да ставам поет. Успява да използва красотата по такъв начин, че тя да казва нещо. Отклонява я от нейната основна цел – да се показва колко всъщност е красива. Възпитава я да му служи, защото си е поставил задача да съобщава грозните истини по един неинвазивен, мехлемен, а именно лечителен и успокоителен в едно, още смислен начин.

Не ме разбирайте погрешно. Цар Микс знае как да рисува неща, които само художници да разбират. Как например ви звучи заглавието на стихотворението му: „Кора от звезден портокал“? Това е послание от художник за неговите колеги, но не и за мен, за вас, за останалите. Само на пръв поглед обаче. Още към средата на прочита Атанас Капралов ме хваща в собствените ми иронични мрежи, и към средата регистрирам, че заради жестоките предразсъдъци към лексиката в стиховете му, прескачам напред в опит да догоня човечното, тъжно и много близко до живота послание. Клишираните поетични словосъчетания: „познат афиш“, „приказния увод“, „печален послеслов“ обаче не успяват да ме настроят твърде критично. Така съм подгряла от факта, че ме е хванал в най-интимните ми мисли, че рухвам пред свежата поанта. Чуйте:

„И лакомото утро ще я хрупне

Като кора от звезден портокал.“

Ставам и си обелвам един портокал. Ето такова миксирано въздействие оказват и голяма част от останалите му стихотворения.

Остава време да се вгледам и в лирическия герой на тези добре подбрани и подредени стихотворения. Между кориците е затворен един младеж с побелели коси, който вече не се опитва да пречупи решетките си със силни мускули. Той не се опитва да излезе. А в същото време е вече навън – гол, пълен с живот и безвъзвратно остаряващ. Това е стилът на цар Микс. Наистина няма как да си го представите, преди да прочетете стихосбирката. Би трябвало всичко описано да означава мрачни, старчески стихове за смъртта и как човек е изоставен от близките, от тялото си. Но не. Стиховете не са мрачни. Те са болезнени и светят в тъгата си – това е различно.

Светла тъга на наш класически или некласически поет съм срещала рядко. Тя се появява, когато си осъзнал, приел си, че умираш, когато те боли, но същевременно толкова много си работил върху себе си, че можеш да говориш за болките си без болка. По мъжки.

Има и трети парадокс, който добре характеризира поетиката на цар Микс – той е в музиката на стиховете. Те едновременно звучат тихо и вдигат канската олелия на един човек, който още изпитва сладост от живеенето, но в душата си клони към приключване на пътя. Чуйте:

„Сред площадната юлска скука

И крайблокова тишина –

По света ми задрямал чукат

Стръвни токчета на жена.“

Поради същата причина любими ми станаха стихотворенията: „Недосегаем“, „Вечни“, „Приближаване до взрива“ и много от творбите, които той е посветил на свои приятели. Като че ли, когато пише нещо на тях, думите му са още по-силни.

Иска ми се накрая да не подмина композицията и изданието. Рядко ми се случва да споменавам полиграфическото изпълнение и дизайна, но изборът на бяла хартия, великолепните картини, които служат като въведение във всяка една част от стихосбирката, стилната корица наистина допълват стиховете и създават усещане, че се докосваш до класика. Подборът на заглавие е отличен, защото в случая то отразява общото настроение в стихосбирката.

„Приближаване до взрива“ е всъщност приближаване до най-важните стойности в живота пред прага на смъртта – това запечатано в класическа опаковка. И бум!