Разказите на Здравка Евтимова са пестник по пернишки върху градския егоизъм


Първата ми среща със Здравка Евтимова беше на живо. Бях сред публиката на едно представяне на съвременни български авторки и тя беше една от поканените. Няма да забравя думите й, защото те се препотвърждаваха през годините неколкоктратно. „Помнете, че авторът е сам боец на коня.“
Купих си „Пернишки разкази“ след дълго колебание пред щанда на издателството й на панаира на книгата. То не е любимият ми „боец на коня“ и малко са книгите от него в семейната ми библиотека. Но реших, че трябва да проверя какво точно има предвид Здравка Евтимова – дали стои зад онези думи от представянето със самото си писане.
Започнах книгата в метрото – един разказ бе равен на едно прибиране у дома. И беше така както в буквалния смисъл, така и в метафоричния.
Стилът й не може да се сбърка с ничий. Здравка Евтимова има изчистен изказ, единично, ясно и ненатрапливо послание и многогласен лирически герой. Прозата й и е христоматиен пример, когато става дума за умерената употреба на прилагателни – точно притеглени, поставени на подходящото място, свежи. Можете да я чуете да говори освен като себе си, и като някой от героите си – Василка, която бяга от побоищата на Мето във фантазиите си, като Ана, която иска да се ожени за бъчваря, независимо какво мисли семейството й по въпроса, като жената, чийто мъж работи в чужбина и я лъже, че няма любовница (завършекът ми направи деня), като селянката, на която постоянно й се прави секс, но няма някой в селото, който поне да създава илюзия, че е достоен за леглото й.
Фаворит за мен безспорно беше разказът „Киселец“, в който открих героиня, с която да се идентифицирам в настоящия момент от живота си. Тя прави, говори, мисли и чувства като мен в днешната ми версия.
Здравка Евтимова се разхожда както през главите на хора от различни възрасти и полове, така и във времето. Хареса ми футуристичния й разказ, в който бедняците се превръщат в камъни, скали, пясък, въпреки че остават с човешките си чувства, а богатите могат за кратко да се сдобият с човешко тяло. Здравка Евтимова говори автентично както през женски, така и през мъжки светоглед – проверих това, като прочетох един разказ на глас на мъжете у дома.
 Жената в разказите й не е пасивна кукла, която просто се движи по утъпканите стереотипи на адамово ребро. Може да я видите да предлага на някой мъж да се ожени за нея или да се преструва, че не вижда лъжите на някого, че не я боли от грозното отношение на децата й, но в същото време старателно да кове своето извънсемейно бъдеще. Тя е дейна по пернишки – защото животът е кратък и защото така го налага, без излишната модерност, която сме свикнали да намираме прилепена към героите от феминистичните брътвежи на съвремието.
Разказите й са двузначни – в щастливите развръзки има известен трагизъм, а в нещастните – светлината, която колкото и да не искаме да си признаем, не напуска живите и в най-мрачните им мигове. Историите представляват нежни поетични разкази за грубореалистични събития. Именно поради това обединение на противоречията, те отправят претенция за постигане на цялостност в рамките на художествената измислица.
Но каква е динамиката на отзвука, който предизвикват историите? На пръв поглед от тях полъхва сладка наивност, от тази на все още непорасналите момичета, които вярват в доброто на човека. Но по-внимателният поглед или просто факта, че продължаваш да четеш нататък, макар и с ироничната ръкохватка на съвременния всичко-видял, всичко-опитал, всичко-прочел градски мухльо, те убеждава в друго. Ти си киселецът, и аз също. Наивността се изпарява, защото в разказите става дума за нас – в различни периоди от живота ни, в различни ситуации, за които услужливо сме забравили, в хипотетични светове.
„Пернишки разкази“ е човечно обръщение към самозабравилия се градски егоист, вперил поглед в смартфона си. Книгата е пестник по пернишки за всички, които си мислят, че владеят оркестъра от гласове на зрелостта. У нас живеят части от героите на Здравка Евтимова и е добре да се запознаем с битието им, за да не се превърнем в техни реконструирани в модерността копия. Това за мен напомня красивата осанка на „самия боец на коня“, така разчетох аз метафоричното завръщане у дома.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Балада за Георг Хених" - съвършено произведение, но с преувеличена трагичност в историята

„Много преди Пабло да ме намери“ – рафинирана лудост по женски

"Човекът в търсене на смисъл" - книга, която променя