Ортопедичната проза на Кристин Димитрова в „Като пристигнеш, обади се“

Добрах се до „Като пристигнеш, обади се“ с едногодишно закъснение. Няма да крия, че Кристин Димитрова е любимата ми българска поетеса и любимият ми български съвременен прозаик. Благодарение на пристрастията си към нейното писане, започнах разказите с очакването, че ще са добри. И сбърках. Ще прецените защо сами накрая.

Чели ли сте стихотворенията на тази наша авторка? Ако да, то веднага ще разпознаете почерка й и в прозаичното писане. В поетичната рамка е затворен един скрит прозаик, а стилът в прозата й е изчистен така все едно е непатетично стихотворение. Първоначално читателят остава с впечатлението, че тя играе ролята на регистратор на действителността, неин архиватор, докато, без да се е усетил, всъщност се е подхлъзнал в една много коварна, бих казала, даже подмолна градация на чувството. Защитите у читателя са свалени с това старателно констатиране на фактите, фактите, от своя страна, са подредени както се прави в едно стихотворение. Подозирам даже, че са преподреждани, докато ги е писала. Овладяването на собствените й чувства е изчерпателно, защото няма място в разказите, където тя да се е изтървала дори с едно изречение в повече от нужното, с някое излияние, с някое обяснение. Оставила е хвъркати мисли на места, но не самоцелно. Тези изречения са много пестеливи, стоят на място и придават специфичния вкус на оскаруайлдовска разрушителност. Накратко, чистила е като прахосмукачка.

И хоп, читателят се е подхлъзнал, разтворил се е спокойно в повествованието, и сега си казва, че ще прелисти едни леки, дори може би приятни предколедни истории. Така се случва, докато изневиделица Кристин не те набучи едновременно със стотиците игли на словото си. Уж няколко думи, уж нищо, а тя, като мрачен масажист те е размекнала, подготвила те е и сега върти, суче, бие и кърти там, където боли, за да успокои мястото.

Резултатът се проявява в соматика: настръхваш, насълзяваш се или се разтреперваш, без да си сигурен защо точно. Дали е поради споменаването на едни старчески челюсти на починал човек или е заради грешките във възпитанието на брата и сестрата? Дали е поради точния преразказ за взаимоотношенията между един недостатъчно влюбен мъж и една недостатъчно НЕвлюбена жена или е заради абсурдното привличане към пропастта на бъдещето с непознатия брат? Дали е заради недоверието към сестрата зубрачка или е заради непреработването на смъртта на един късно появил се баща?

По-интересното е обаче какво общо имат тези въпроси с теб, ако не се откриваш специално в нито един от разказите? Това беше и моят случай и не ми се иска да умалявам ефекта от разказите с излишно прехвалване. Но да засегнеш човек, който не се идентифицира с главните ти герои, досега съм смятала за рядко срещащо се и по-скоро за нещо, което би било възможно само в света на фантасмагориите. Особено ако читателят не е вчерашен.

Мисля, че тя го може, защото се помещава в пространството между поезия и проза, защото е едновременно оракул, психолог и багерист по слово - не поради специални умения, а защото познава добре човешкото в човека.

 Разказите се четат на един дъх. Изкореняват и присаждат гледни точки върху по-благодатна почва. Убиват и съживяват. Може дълго време да не си мечтал, и изведнъж Кристин да те върне към предишната здравословна отнесеност. Може дълго време да не си бил себе си, а Кристин да ти посочи къде си точно по пътя към постигане на себето. Може и просто да си в мрачно настроение и тя да ти го осветли, като първо направи мрака по-гъст, а после ти постави ръката върху ключа и те остави сам да го завъртиш, за да блесне прозрението.

Методологията й е проста – подготвя думите да преминат през тялото. Такива разкази няма как да бъдат наречени добри. Те изправят стойката, поставят стъпалата боси върху земята. И започват да работят. В този смисъл разказите са по-скоро ортопедични.