„Екзистенциална психотерапия“ – съшиване на човешката душа в черна бродерия

“Екзистенциална терапия” е епохален труд на Ървин Ялом от разряда на откритието на Юнг за архетипите в човешкото несъзнавано. Прочетох я за половин година, защото не можех да преминавам през страниците толкова бързо, колкото ми се искаше.

Всяка от четирите глави: „Смърт“, „Свобода“, „Изолация“ и „Безсмисленост“ пренареждаше личния ми пъзел от възприятия за света и ми въздействаше потискащо, преди реално да приема промените и да възвърна баланса, макар и сега на друго равнище.

Преди да кажа по нещо за главите, искам да предупредя, че книгата не е за всеки. Според мен тя е предназначена както за ценители в областта на психотерапията, така и за специалисти: психолози, психотерапевти, а защо не и психиатри, които се занимават сериозно и с личното си психично здраве, и с това на останалите. Повечето от тезите са подкрепени с изследвания, фактология и дълбочинен анализ, като този път Ървин Ялом не се е съобразявал с четимостта за масовия читател. Тук той е по-скоро научен работник, отколкото писател, макар навсякъде да прозира характерната му човечност в подхода към клиентите и читателите.

Има няколко негови пациенти, които той е разгледал от началото до самия край и чиито истории често помагат да се изяснят ключови позиции при сблъсъка с четирите ръководни фактора в човешкия живот.

Най-важната и най-силна глава е тази за СМЪРТТА. Тя е основополагаща за захвърлянето на маскировката и потапянето в реалността. Може би затова е първа. В нея се разглеждат страховете на човека да се изправи пред живота като изолирано същество, страха от индивидуацията и всички защити свързани с факта, че някой ден ще умре. Кой би приел спокойно факта, че тогава ще бъде съвсем сам в изживяването и друг начин няма?

Бях впечатлена колко изобретателно е човешкото несъзнавано в творенето на тези защити и че всъщност няма нужда да се лишаваме от тях, защото ако го направим, просто няма да можем да продължим да живеем. Ще изредя някои. Да започнем с прекомерната сексуална активност без привързаност към партньорите, защото е много често срещано явление в наши дни. Сексът според Ялом разгромява смъртта, като подкрепя убеждението в личната специалност на човека. Личното творчество също е много добро скривалище от житейската принуда на умирането. Твориш, печелиш слава и живееш в някаква форма малко по-дълго след смъртта си, забележете, не вечно, но и това е нещо. Често срещана защита е и всекидневното саморазрушение с употреба на алкохол, цигари и т.н., с което си купуваме свобода от смъртта или както се изразява Ървин Ялом: „отказваме заема за живот, за да избягаме от дълга към смъртта“. Идеята за личната специалност може да се развие не само посредством творчеството, а и в рамките на любовните връзки, професионалните постижения, благотворителността, майчинството и т.н. Приех без възражения твърдението на Ялом за защитата на върховния спасител – бил той „бог“, „сила“, „закон“, „наука“, от която се хранят повечето религии и се вдъхновяват много учени.

Ялом не е просто философ и терапевт, той е практик и с това печели масата. Например, една от препоръките му е да се използва десенситизация или постепенното въвеждане на темата за смъртта в смегчен вариант още при децата. Бих добавила, че всяко добро възпитание се крепи именно на тази идеология за която и ужасяваща тема да става въпрос.

Не научих нищо ново от главата за СВОБОДАТА, може би защото разглежда отговорността и волята, а върху тази тема работих през последните няколко години и есетата на Ортега-и-Гасет ми дадоха много повече. Но думите на Ялом по тези теми ми помогнаха да видя по-ясно затрудненията на хората край мен и опитите им да избягат от отговорност, които се оказаха много повече и с по-широк обхват, отколкото бях смятала. Вътре става дума за безпомощността, която се явява едно от грозните лица на идеята за свободата. Ялом разглежда типове поведения чрез примери като компулсивност, избягване на автономно поведение, позата на невинната жертва, трудностите при взимане на решения – все теми, актуални за всеки един от нас.

Главата за ИЗОЛАЦИЯТА на места така ме хващаше за гърлото, че умишлено правех паузи от по няколко дни, преди да продължа. Още повече че Ялом подкрепя теориите си не само с лични наблюдения, а с изследвания и, представете си, художествени откъси. Остави ми впечатление, че обработката е на всички нива на възприятието – ако не се хванеш през логическите конструкти, ще го сториш през поетичните откъси. Краткият откъс за раз-запознаването ми даде обяснение за соматичните проявления на заболяване. Тук всеки може да открие по нещо за своята тревожност и за срещата с нищото отвъд парфюмираните прикрития на цивилизацията. Ако имате илюзии за изгаряне на илюзиите, считайте, че Ървин Ялом ще се заеме не само със запалването на огъня, а и с разчистването на останките.

Главата за БЕЗСМИСЛИЕТО е обвързана с труда на Франкъл (Ялом прави своебразни отпратки и обобщения на трудовете на други големи умове в психотерапията, което се оказва полезно, ако не си прочел всичко). С логотерапията се бях запознала през книгата „Човекът в търсене на смисъл“ и може би затова тази част не упражни върху мен толкова силен ефект. Но за човек, който не е и чувал за делото на Франкъл, няколко думи биха могли да преобърнат посоката на търсенията и най-сетне да допуснат лъч светлина в мрака на ужасяващите открития. Тук, например, читателят открива поразителния факт, че смисълът не се намира, а се създава.

Ървин Ялом е Леонардо да Винчи в психотерапията, с тази разлика, че той довършва започнатото. Сам се застрахова в края на книгата, че трудът му е само основа за по-нататъшни открития, които ще пренаредят картината. Дали скромничи или просто не вижда, че с труда си успява да я прерисува поне четири пъти?