Diana Petrova

Подходих към книгата на Бела Чолакова „Осиновени истории“ с очакването да проверя дали нещо се е променило през последните няколко години във възприятията на осиновителите по повод въпроса за поднасянето на истината от самото начало на осиновяването. Знаех, че това са разкази по истински истории на хора и се надявах, че днешните осиновители са се изменили поне малко спрямо онези отпреди пет години, които бяха готови да изядат всеки, който се осмели да проповядва подобен подход. Учудването ми беше невъобразимо. Днешните осиновители не просто поднасят факта на осиновяването пред децата си още от самото начало, съзнават и разбират колко важно е да го направят, а също така и създават празнични събития, споделят, че няма да спрат детето си да търси биологичната си майка след време, но и се подготвят чрез курсове и четене за типични проблеми, съпътстващи едно осиновяване. Те не се хвърлят в крайности от отхвърлящи към изцяло приемащи всичко ново – а премислят, нагаждат новите подходи ...

Попаднах на „Сестри Палавееви“ по линия на факта, че до този момент не бях чела нищо от Алек Попов. Изгълтах първите сто страници от книгата на един дъх и едва тогава разбрах, че това е втора част от книга. Не си беше проличало до този момент, защото всички герои бяха изграждани по време на повествованието, а не бяха представени като вече готови личности. Фактът ме изненада, но не допринесе допълнително за стимулиране на читателското ми любопитство. Когато обрисува, Алек Попов сякаш прави измервания. Ако съществуваше многоръка везна, то той би могъл да я използва. В една от шепите поставя доза метафоричност, в друга – същото количество реалистичност, в трета - изненадващи сравнения, в четвърта – премерена дължина, в пета – щипка хумор. И тези субстанции тежат еднакво според влога си в звученето на едно описание. Проучването на времето, за което пише Алек Попов, изглежда наистина задълбочено. Описва стрелбата с картечница от самолет, живота в землянките, обстановката в затвори...