Сестри Палавееви - братя в женски тела, затворени в клиширан хумористичен сюжет

Попаднах на „Сестри Палавееви“ по линия на факта, че до този момент не бях чела нищо от Алек Попов.
Изгълтах първите сто страници от книгата на един дъх и едва тогава разбрах, че това е втора част от книга. Не си беше проличало до този момент, защото всички герои бяха изграждани по време на повествованието, а не бяха представени като вече готови личности. Фактът ме изненада, но не допринесе допълнително за стимулиране на читателското ми любопитство.
Когато обрисува, Алек Попов сякаш прави измервания. Ако съществуваше многоръка везна, то той би могъл да я използва. В една от шепите поставя доза метафоричност, в друга – същото количество реалистичност, в трета - изненадващи сравнения, в четвърта – премерена дължина, в пета – щипка хумор. И тези субстанции тежат еднакво според влога си в звученето на едно описание.
Проучването на времето, за което пише Алек Попов, изглежда наистина задълбочено. Описва стрелбата с картечница от самолет, живота в землянките, обстановката в затворите, динамиката на сръбско-българските отношения и други куп интересни детайли, които може да позабавляват неинформираният читател.
Заради разнообразието от глаголи, които използва след тирето в пряката реч, читателят се отпуска и се отдава на насладата от богатия лексикален фонд на автора.
Предполагам обаче, че очакванията ми за прочита са били съвсем различни, и това е причината за следващите ми думи. За мен „Сестри Палавееви“ е лека забавна книжка за плажа и нищо повече.
Липсва дълбочина на образите, особено на женските. Авторът изглежда не е проучил как е възможно да се развиват междусестринските отношения, пък камо ли тези на група жени от тогавашната епоха. Жените в тази книга разговарят като дванайсетгодишни момчета, но не такива, взети от реалния живот, а от някой стар български филм. Жената в книгата е или зад картечница, или е сексуален обект. Тя не е представена като пълноценно човешко същество, а в същото време има цели две главни героини, които са от женски пол.
Друг недостатък, който забелязах, е, че докато по-голямата част от повествованието върви плавно, на места то е прекъсвано от спорадични разкази за събитията (особено в частта, която се развива в Лондон). Изглежда съшито, все едно тези моменти авторът е оставил на някой стажант да доразработи.
Някои клишета не са избегнати – слугинчетата са простовати, старците копнеят за млада женска плът. Хванах и груба логическа грешка при мъченията, които спретват на една от сестрите. През деня й налагат петите и тя не може да ходи. Влачат я до килията, а през нощта, тя избягва оттам. Не мисля, че някой може да бяга бос след подобни мъчения.
Заигравката със Снежанка и седемте джуджета може да се приеме като опит за умишлено хумористично разведряване на разказа, но за мен то излиза извън допустимото отклонение от нормата и усещам повествованието да е с нарушена тъкан. Разбирам, че иронично-хумористичните елементи са характерни за стила на автора и биха допаднали на повечето читатели. Но мен не успяха да разсмеят и ме накараха да се замисля как Алек Попов е допуснал толкова експлоатирана сексуална фантазия да се вмести в един по-скоро сериозен сюжет.
Книгата е написана умишлено така, че читателят да не може да се потопи в повествованието и да забрави, че чете. Причината е, че авторът присъства неизменно с някоя вплетена в изграждането на образите шега в творбата си, за да напомни, че сюжетът е просто художествена измислица, макар и целяща да разкрие нещо по-сериозно. Приех този подход като характерен за Алек Попов и нямах проблем с него.
Проблемът ми, както описах и по-горе, беше с клишираните хумористични хрумки, които не успяха да внесат разсмиващия елемент на изненадата. Авторът сякаш разказваше стари вицове, но по писателски.
Накратко, навсякъде където Алек Попов е претупал проучването, особено в сферата на психологията на човешките взаимоотношения, личи и дразни.
Краят за мен беше сладникав и предпоставянето му беше недотам добре скрито в развитието на сюжета, но не мога да отрека, че Алек Попов реши развръзката посредством елегантна врътка.
Книгата е подходяща за разтоварване от ежедневието и допуска чести прекъсвания, след които лесно може да продължите нататък, без да сте забравили кой герой какво прави.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Балада за Георг Хених" - съвършено произведение, но с преувеличена трагичност в историята

„Много преди Пабло да ме намери“ – рафинирана лудост по женски

"Човекът в търсене на смисъл" - книга, която променя