„Осиновени истории“ – топъл разказ за ужасяващи и трудни събития в човешкия живот


Подходих към книгата на Бела Чолакова „Осиновени истории“ с очакването да проверя дали нещо се е променило през последните няколко години във възприятията на осиновителите по повод въпроса за поднасянето на истината от самото начало на осиновяването. Знаех, че това са разкази по истински истории на хора и се надявах, че днешните осиновители са се изменили поне малко спрямо онези отпреди пет години, които бяха готови да изядат всеки, който се осмели да проповядва подобен подход.
Учудването ми беше невъобразимо. Днешните осиновители не просто поднасят факта на осиновяването пред децата си още от самото начало, съзнават и разбират колко важно е да го направят, а също така и създават празнични събития, споделят, че няма да спрат детето си да търси биологичната си майка след време, но и се подготвят чрез курсове и четене за типични проблеми, съпътстващи едно осиновяване. Те не се хвърлят в крайности от отхвърлящи към изцяло приемащи всичко ново – а премислят, нагаждат новите подходи според личността си и общата личност на семейството, ако позволите да се изразя така.
Мога да кажа с гордост, че у нас, в България, сме направили крачка, която е била немислима за последните двеста години, ако, разбира се... историите в книгата са верни с действителността.
Авторката е направила вълнуваща компилация от различни съдби. В книгата се разглеждат истории на хора от трите гледни точки: осиновител, осиновен, биологична майка. Липсваше ми присъствието единствено на биологичния баща – в книгата той е споменат само един или два пъти и то когато осиновено дете пита биологичната си майка кой всъщност е. Читателят може да остане с впечатлението, че в процеса осиновяване са включени три участващи страни, а според мен те всъщност са минимум четири.
Често осиновените търсят биологичните си родители, за да разберат за наследствени заболявания и да се запознаят с братя и сестри. Някои изтъкват, че това би било добре дори само от гледна точка да знаят за кого не могат и не бива да се оженят, ако животът случайно ги срещне с роднина, а те не знаят за това. В този случай намирам само един пропуск в книгата и той е – поне една история, в която биологичният баща да е включен като действащ участник.
Засегнати са много болезнени теми като тези за процеса на осиновяване и стъпките към него, за решението да се осинови, за ромската принадлежност на преобладаващата част от изоставените деца, за съсипващите мисли на биологичната майка, които я преследват през целия й живот,  за осиновяването на деца в и от чужбина, за унищожителния ефект от научаването на истината от съседи и познати, за прошката към изоставащите, за абсурда на практиката „разсиновяване“, за работата на БАОО, която безспорно е направила изключително много за промяната в обществените нагласи.
Книгата е амалгама от художествено скрити призиви към обществото и към осиновителите, които са в позицията на избиращи в едно всъщност двустранно взаимоотношение. „Поднасяйте истината от самото начало! Правете го постепенно, с помощта на литература, на разговори или като използвате подходящи случаи да напомните, но не и целенасочено. Подгответе се за кризисен период след прибирането вкъщи! Приемете факта, че децата често ще искат да се срещнат с биологичната майка.“ Идеята на тази мощна, но деликатно разстилаща се призивна вълна е да промени обществените нагласи, да приюти много ощетени от гняв, болка, вина, ужас.
Подходът на Бела към участниците в книгата й е топъл и разбиращ. Липсва студеното и клюкарско отразяване, каквото човек неволно очаква, когато разбере, че историите са били публикувани във вестник, преди да бъдат събрани. Аз лично се разплаках на две, а на няколко се възхитих искрено – имаме толкова осъзнати осиновители, имаме огромни туптящи сърца, които държавата ни всеки ден прави по-силни, меко казано.
Има да се работи още много по промяна на нагласите, особено в малките населени места: за да се приеме осиновителят като обикновен човек, а не като пострадал или благодетел, за да се приеме осиновеното дете не като дете „втора ръка“, а като обикновено дете, за да се приеме биологичната майка не като чудовище, което търси лесното и причинява само беди, а като обикновен човек, който често не е имал друг избор, за да се намалят случаите на изоставяне, за да се приеме практиката на осиновяване не само сред бездетни семейства, а и сред семейства с биологични деца и в крайна сметка – за да се промени законът.
Книгата на Бела Чолакова е една отлично свършена работа в това отношение. Може някой родител да я прочете и да реши как да поднесе темата за осиновяването на детето си. Може бременна малолетна да я прочете и да реши да не изоставя детето си. Най-сетне може да я прочете и осиновено дете, пък макар и на трийсет, четирийсет години и да потърси психологическа подкрепа за един по-добър настоящ живот. Събраните истински истории в книгата притежават потенциала да преобразуват възприятията, а оттам и да извършат реална промяна на цялото ни общество. Поклон пред труда ти, Бела!

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Човекът в търсене на смисъл" - книга, която променя

"Умират глупаците" - житейски уроци, поднесени забавно

"Калуня-каля" - урок по творческо писане за недостатъчно добрите