„Щилер“ от Макс Фриш – спектакъл на живота, побран от малко герои


„Щилер“ прашасва в домашната ми библиотека от няколко години. Неговият ред дойде, когато почувствах нужда да прочета нещо класическо, но такова, че да не се подчинява на правилата за творческо писане.
Макс Фриш ме беше впечатлил още от „Homo Faber с простотата и елегантността в прозаичния си стил. Въздържах се да прочета втора книга от този автор, за да не би да се разочаровам, както се случи с прозата на Халед Хосейни например. А всъщност потънах в книгата моментално.
Сюжетите на Фриш са такива, че рядко се вълнуваш какво точно се случва във формалния външен свят с героите му. Ситуациите от ежедневието са само добре издигната маска, метафора или просто подпорна стена от битовизми, които откъм вътрешната си страна удържат тихия и пълноводен язовир от емоции на героите му. Истинският сюжет се състои от психическата динамиката на противоречията у героите.
Повествованието се води от първо лице, а героят е обвинен в убийството на жена си. Твърди, че не е Щилер въпреки всички доказателства, които авторът предлага поетапно през целия разказ. Някъде към втората трета на читателя вече му е все едно дали това е Щилер или не, защото е получил по-важното от една остроумна развръзка, а именно: фино описание на често необсъждани и притъпявани сложни душевни терзания. Как един съпруг отговаря на жена си, която се завръща от поредното пътешествие с любовника си? Дали прошката му всъщност не успява да я измъчи още повече? Как се развиват взаимоотношенията между затворник и една жена, която стои в повествованието като брошка без сертификат – изящна, но с недоказана стойност? Може ли описанието на нощен Ню Йорк да предаде картина на движенията в човешкото несъзнавано – нещо, за което ще са нужни хиляди страници сюжетно действие?
Остроумието на Макс Фриш се проявява както в авторовата реч, така и в диалозите и размислите на героите му и всичко се случва толкова плавно, че нито за миг не те дразни тази повсеместна остроумност, която в ръцете на един лаик би заставила читателя да захвърли книгата.
Макс Фриш разголва вътрешните светове на героите си до болка. Боли те, защото се виждаш както в измамения съпруг, така и в избягалата съпруга, както в измамения любовник, така и в любовницата, която се завръща към стария си живот, както в болната, която иска да напусне света, без да причини болка, така и в близкия, който ще изпитва още по-голяма болка заради опита й.
Героите са пълноценни личности, близки до тези от реалния свят. Никой не е добър или лош. Никой не е едноизмерен.
За мен кулминацията не беше в края, а на всяка страница, в която Макс Фриш се докосваше до състояние, в което съм била, без обезателно да съм участвала в подобна ситуация.
Перото на този автор се вихри в дневникоподобен текст, бързо премахва съпротивите и те приема в измисления свят като наблюдател на един неразкриван спектакъл на живота, изигран само от петима герои.

Коментари

Популярни публикации от този блог

"Човекът в търсене на смисъл" - книга, която променя

"Умират глупаците" - житейски уроци, поднесени забавно

"Калуня-каля" - урок по творческо писане за недостатъчно добрите