Diana Petrova

Като дете четях поезия, когато исках да променя настроението си. Правех го, защото въздействието й върху мен много наподобяваше на това от музиката – ако си напрегнат, може да те успокои, ако си твърде минорен и бездействен, може да те вдъхнови. Стихотворенията на Христина Панджаридис имат успокояващия ефект на съзерцанието. Докато четеш, не просто наблюдаваш какво се случва навън, а го свързваш с онова, което се случва вътре. Тъничкият мост, който свързва двата свята, е изграден от буквите й – наредени по такъв начин, че мостът да е нечуплив, тънък, но нечуплив. Жълти нарциси до пътеката побутва ги с бастуна дядо ми ... още ти личи жълтото около устата Мисля също, че те биха били подходящи за незрящи, които искат да получат визуална картина във въображението си за това каква е природата около тях според това как тя ни кара да се чувстваме. Христина Панджаридис вероятно е записвала своите импресии, ходейки. Представям си дори хартиеното тефтерче, в което го е правила,...

Преди години интервюирах един ливанец, който е избягал от родната си страна и в момента работи като доносник на българската полиция. Записах надлежно историята му и седмици наред бях омагьосана от нея. Усещането ми за главния герой на романа на Александър Урумов беше същото. Има нещо безкрайно привличащо в истинските истории - нещо, което не може да те отдели от тях, независимо, че не отговарят на холивудските правила за писане на книги. "Али безсмъртния" е мъжки разказ за живота на един убиец и наркодилър, който претърпява пълно преображение в края , досущ като в приказките. Ако смените името му, спокойно може да прескочи в друга книга и никой да не го разпознае. Книгата може да се ползва и като наръчник за схемите в подземния свят на каналджийството, дрогата и войната и в началото я зачетох точно защото исках да узная повече за всички тях . Но после, разбира се, хукнах по дирите на героя и макар той да не ми стана любимец, харесах твърдата му ръка, постоянството...

Подходих към новата стихосбирка на Амелия Личева много предпазливо. Учила съм по нейни разработки в областта на „Теория на литературата” още в университета. Познавам и писането й от „Литературен вестник”. Имам изграден образ за нейните литературни изяви, който е непълен и по-скоро отразява университетската й кариера, отколкото човешкото й творчество – онова, което не е предназначено само за академичните умници, а и за обикновените читатели. Още като студентка, съвсем умишлено пропуснах да прочета стихосбирките й, защото колко авторитетен щеше да остане за мен тогава един теоретик на литературата, ако и той хукнеше да пише поезия? Изобщо писането на поезия у нас все още се разбира като малко глуповато, несериозно и незряло занимание - простено за безумно младите и истинска диагноза за по-възрастните. То често превръща поета в един застинал, но осъществен Нарцис, който единствен вижда красотата си, докато всички други се чувстват малко сконфузено, че уж порасналият им приятел още н...

Получих препоръка за книгата на Сю Герхард от аналитичка, която уважавам заради постиженията й, а не заради силата й на въздействие върху критици по душа като мен.  Заглавието ми се стори блудкаво и определих избора му с отчаяния опит за маркетинг на нехудожествена литература, било то у нас, или извън страната. Но неуместното заглавие никога не ми е пречело да дам шанс на книга, защото знам добре, че рядко се измисля от автора. На пръв поглед в книгата не се казва нищо ново. Всички знаем добре, че мозъкът на хората се моделира от обичта, която получават. Сю Герхард подкрепя това старо твърдение с много доказателствен материал в областта на неврологията, говори за устройството на мозъка и изпъстря материала си с цитати и препратки от различни научни изследвания по въпроса. Тя говори със спокойния тон на психоаналитика, не изпада в крайности, сериозна е и не полага специални усилия да спечели читателите си. Сю Герхард е убедена, че няма нужда от такива усилия, защото читателят...

Винаги чета Джеймс Холис с лека резервираност, но като я изключа, мога да заявя, без да преувеличавам, че думите му  взимат характера на просветление. Преди години прочетох "Под сянката на Сатурн", друг негов шедьовър, и тази книга завинаги промени отношението ми към мъжете. Започнах да ги разбирам, освен да ги обичам. Посегнах отново към Холис по повелята на дълготрайно заболяване, като се биех в гърдите, че няма на какво повече да науча за влюбването и любовта, тъй като знам всичко. Но нуждата от нещо юнгианско, същевременно нещо силно и здраво в този момент, ме принуди набързо да пристъпя към четенето. "Райският проект" е впечатляващо резюме на реалността, която стои зад влюбването и напъните ни да заобичаме някой друг освен себе си. Книгата също е нещо, което би могло да бъде наречено обобщение на многотомното описание на човешките въжделения за спасение, на опитите ни да прехвърлим задачата на собствения ни живот върху някой друг и да се оттърсим от прину...

Признавам прочетох тази книга, докато ми беше изключително зле и злето още не е преминало, та може и да не мисля много трезво, докато споделям впечатленията си. Днес реших, че няма да си помогна, като мисля само за състоянието си, а по-скоро ще ме разсее да нахвърлям кратко ревю. "Никога не ме оставяй" тръгва безкрайно бавно и елегантно в началото, докато не ме доведе до точка, от която в продължение на цели сто страници се чудех кога ли книгата ще започне. Ишигуро е органически лишен от драматизъм, в самата тъкан на костите си и е истинска наслада да наблюдаваш как един такъв писател разказва тъжна, драматична, отчайваща история. Припомни ми времето, в което писателите обръщаха внимание на дребни, скучни детайли, без да се налага непременно те да допринасят твърде отявлено за емоционалната оцветеност на събитията, нито да са необходими пушки, които да гръмнат в един по-късен момент. Мога да се обзаложа, че авторът е чел Виктор Юго като малък, а сега съзнателно или не е ...

"Балада за Георг Хених" е съвършен мравуняк, гъмжащ с малки работливи мравешки букви, събирани от Пасков с майсторството, което добре познавам от "Аутопсия на една любов". Книгата е мрачен и точен разрез на нечовешкото у човека, отговор на вечния въпрос "Има ли бог и ако да - какво точно прави?" Не харесвам книги с отговори и макар да прочетох тази на един дъх, откровено не харесах края, в който цар Виктор размахва своя пръст към Бог. Учила съм се от Виктор Пасков как се пише и смятам, че това е автор, който всички трябваше да изучаваме в училище. Винаги ми е напомнял на учителката ми по акордеон - жена на средна възраст, която добре съзнаваше, че инструментът й излиза от мода и тъгуваше, защото никога няма да няма да успее да изсвири нещо истински тъжно, за да впечатли, както би го направила с пианото. Но не това имам предвид тук - учителката ми тъгуваше, защото в самата си същина акордеонът не притежава тъгата на едно пиано или елегантната игла на ц...