Diana Petrova

Имам слабост към психоаналитичната литература и съм чест клиент на книжарници, в които тя се предлага. Не крия, че съм дългогодишен почитател на Юнг и чета всичко, което излиза от него на български език. Въпреки слабостта ми към този тип литература, не мога да остана сляпа за основния недостатък на повечето психоаналитици, които изпробват перото си. Изключително рядко те са добри писатели и често трудовете им рискуват да останат незабелязани заради тежестта на изказа, заплетените дълги изречения, преповтарянето на вече казани неща, но с други думи. Юнг не прави изключение и от всичките му книги намирам за най-добра тази, която е подготвена от секретарката му: „Автобиографията на К.Г.Юнг“ от Аниела Яфе. Почитателите на този тип литература са свикнали да подминават тези особености на психоаналитичните книги, защото съдържанието и промяната, която следва прочита, оправдават стилистичните кусури. На великите мислители им е простено всичко. На лечителите, които са велики мислители, ...

Стигнах до „Калуня Каля“ по време на един панаир на книгата, където се спрях пред щанда на Хермес. Чудих се в продължение на десет минути дали да си купя романа. Така премина и целият ми опит да прочета това преиздадено произведение за по-малко от година. Всъщност завърших книгата на инат. Дълго време не знаех какво мисля за нея и не можех да разбера защо съм толкова объркана от прочита. През целия прочит изпитвах противоречиви чувства към текста – на места езикът ми харесваше толкова много – както се разглеждат правилните черти на красив човек, но от друга страна не преставах да губя нишката на историята и се налагаше на няколко пъти да се връщам назад, за да се подсетя какво точно се беше случило. Освен че харесах предозирането с красиви изразни средства както се харесва второ парче торта, имаше нещо в лексиката, което ме дразнеше и не просто развали прекалено сладкия вкус, а направо го вгорчи. Историческите романи, в които авторите говорят на език от епохата на героите си, ме ...

„Умират глупаците“ стигна до мен през сина ми. Беше сигурен, че ще ми хареса, а аз се ядосах на тази негова иронична убеденост. Това е книга, която спокойно можеш да четеш и оставяш за дълъг период от време. Няма опасност да забравиш героите й, нито тяхното съвсем закономерно развитие през сюжета. Те са ярко открояващи се личности с конкретна мисия в сюжета и често осигуряват покритие на някои от най-известните архетипи – Сирачето с магически сили, Любовницата, Съпругата, Конкуриращия се мъжкар, Човека на изкуството, Идеалния брат, Мошеника, Анимата (в лицето на идеализираните образи на лесбийките). Когато четеш за тях, вече имаш усещането, че ги познаваш, но не от друго литературно произведение, а от самия живот, в който си ги срещал, а вероятно си мервал и у себе си. Книгата започва със самодоволен авторов увод, в който разказвачът се тупа в гърдите колко е изкусен, сякаш целта е да те предизвика да докажеш, че не е. В патова ситуация си – ако зарежеш книгата, печели самохва...

Най-баналното изказване на псевдопоетите е, че когато се взираме в небето, виждаме отражение на човешката си същност. Астрофизиците могат да докажат истинността на това твърдение, но едва ли резултатите на изследването им ще бликат от патетичността, характерна за поетите. „Астрофизика за заети хора“ е хибрид между псевдопоезия и опростено резюме на съвременните астрофизични открития, макар в заглавието да е загатната само втората част от тази формулировка. Нийл Тайсън без малко да ме загуби с шутовщината си, която може и да е необходимо условие за привличане на вниманието на стредностатистическия зает човек, но на моменти наистина идва в повече. Заетите хора често не разбират нищо от астрофизика, но съвсем не е задължително да са любители на евтиното циркаджийство. От друга страна залогът в заглавието с назоваване на дисциплината: „астрофизика“ неминуемо предполага малко по-сериозен тон отколкото разговор в междучасие между средношколци. Книгата е ясен образец на онова, което в...

Като дете четях поезия, когато исках да променя настроението си. Правех го, защото въздействието й върху мен много наподобяваше на това от музиката – ако си напрегнат, може да те успокои, ако си твърде минорен и бездействен, може да те вдъхнови. Стихотворенията на Христина Панджаридис имат успокояващия ефект на съзерцанието. Докато четеш, не просто наблюдаваш какво се случва навън, а го свързваш с онова, което се случва вътре. Тъничкият мост, който свързва двата свята, е изграден от буквите й – наредени по такъв начин, че мостът да е нечуплив, тънък, но нечуплив. Жълти нарциси до пътеката побутва ги с бастуна дядо ми ... още ти личи жълтото около устата Мисля също, че те биха били подходящи за незрящи, които искат да получат визуална картина във въображението си за това каква е природата около тях според това как тя ни кара да се чувстваме. Христина Панджаридис вероятно е записвала своите импресии, ходейки. Представям си дори хартиеното тефтерче, в което го е правила,...

Преди години интервюирах един ливанец, който е избягал от родната си страна и в момента работи като доносник на българската полиция. Записах надлежно историята му и седмици наред бях омагьосана от нея. Усещането ми за главния герой на романа на Александър Урумов беше същото. Има нещо безкрайно привличащо в истинските истории - нещо, което не може да те отдели от тях, независимо, че не отговарят на холивудските правила за писане на книги. "Али безсмъртния" е мъжки разказ за живота на един убиец и наркодилър, който претърпява пълно преображение в края , досущ като в приказките. Ако смените името му, спокойно може да прескочи в друга книга и никой да не го разпознае. Книгата може да се ползва и като наръчник за схемите в подземния свят на каналджийството, дрогата и войната и в началото я зачетох точно защото исках да узная повече за всички тях . Но после, разбира се, хукнах по дирите на героя и макар той да не ми стана любимец, харесах твърдата му ръка, постоянството...

Подходих към новата стихосбирка на Амелия Личева много предпазливо. Учила съм по нейни разработки в областта на „Теория на литературата” още в университета. Познавам и писането й от „Литературен вестник”. Имам изграден образ за нейните литературни изяви, който е непълен и по-скоро отразява университетската й кариера, отколкото човешкото й творчество – онова, което не е предназначено само за академичните умници, а и за обикновените читатели. Още като студентка, съвсем умишлено пропуснах да прочета стихосбирките й, защото колко авторитетен щеше да остане за мен тогава един теоретик на литературата, ако и той хукнеше да пише поезия? Изобщо писането на поезия у нас все още се разбира като малко глуповато, несериозно и незряло занимание - простено за безумно младите и истинска диагноза за по-възрастните. То често превръща поета в един застинал, но осъществен Нарцис, който единствен вижда красотата си, докато всички други се чувстват малко сконфузено, че уж порасналият им приятел още н...