Diana Petrova

“ Екзистенциална терапия ” е епохален труд на Ървин Ялом от разряда на откритието на Юнг за архетипите в човешкото несъзнавано. Прочетох я за половин година, защото не можех да преминавам през страниците толкова бързо, колкото ми се искаше. Всяка от четирите глави : „Смърт“, „Свобода“, „Изолация“ и „Безсмисленост“ пренареждаше личния ми пъзел от възприятия за света и ми въздействаше потискащо, преди реално да приема промените и да възвърна баланса, макар и сега на друго равнище. Преди да кажа по нещо за главите, искам да предупредя, че книгата не е за всеки. Според мен тя е предназначена както за ценители в областта на психотерапията, така и за специалисти: психолози, психотерапевти, а защо не и психиатри, които се занимават сериозно и с личното си психично здраве, и с това на останалите. Повечето от тезите са подкрепени с изследвания, фактология и дълбочинен анализ, като този път Ървин Ялом не се е съобразявал с четимостта за масовия читател. Тук той е по-скоро научен раб...

Захванах тази книга по косвена препоръка на Ървин Ялом, който без да я е чел, я дал първо на един свой пациент, за който бил отчаян, че ще може да му помогне, а после на друг, който бил зациклил и от години и нямало измъкване. И какво мислите се случи? Книгата ме помете. Но тя не помете само мен. Още като започнах да я чета, реших да споделям цитати на таймлайна си от нея. Правех го всеки ден, в продължение на няколко месеца. Ще спестя подробностите, като само ще цитирам резултата от моето цитиране върху трима души, които специално ми писаха да ме поздравят, че съм ги насочила към книгата. Първият приключи с паник атаките си, вторият си купи кросов мотор след двайсетгодишно отлагане, а третият напусна работата си на мениджър след десетгодишно къртовско усилие да се издигне по професионалната стълбица. Що се отнася до мен, ще запазя разказа за въздействието в тайна. Но по-важното тук е, че аз четях бавно – така, както се чете, когато искаш един текст да те промени, а не да се...

Добрах се до „Като пристигнеш, обади се“ с едногодишно закъснение. Няма да крия, че Кристин Димитрова е любимата ми българска поетеса и любимият ми български съвременен прозаик. Благодарение на пристрастията си към нейното писане, започнах разказите с очакването, че ще са добри. И сбърках. Ще прецените защо сами накрая. Чели ли сте стихотворенията на тази наша авторка? Ако да, то веднага ще разпознаете почерка й и в прозаичното писане. В поетичната рамка е затворен един скрит прозаик, а стилът в прозата й е изчистен така все едно е непатетично стихотворение. Първоначално читателят остава с впечатлението, че тя играе ролята на регистратор на действителността, неин архиватор, докато, без да се е усетил, всъщност се е подхлъзнал в една много коварна, бих казала, даже подмолна градация на чувството. Защитите у читателя са свалени с това старателно констатиране на фактите, фактите, от своя страна, са подредени както се прави в едно стихотворение. Подозирам даже, че са преподреждани, ...

Първата ми среща със Здравка Евтимова беше на живо. Бях сред публиката на едно представяне на съвременни български авторки и тя беше една от поканените. Няма да забравя думите й, защото те се препотвърждаваха през годините неколкоктратно. „Помнете, че авторът е сам боец на коня.“ Купих си „Пернишки разкази“ след дълго колебание пред щанда на издателството й на панаира на книгата. То не е любимият ми „боец на коня“ и малко са книгите от него в семейната ми библиотека. Но реших, че трябва да проверя какво точно има предвид Здравка Евтимова – дали стои зад онези думи от представянето със самото си писане. Започнах книгата в метрото – един разказ бе равен на едно прибиране у дома. И беше така както в буквалния смисъл, така и в метафоричния. Стилът й не може да се сбърка с ничий. Здравка Евтимова има изчистен изказ, единично, ясно и ненатрапливо послание и многогласен лирически герой. Прозата й и е христоматиен пример, когато става дума за умерената употреба на прилагателни – точ...

Той не принадлежи към онова поколение поети, което двайсетгодишните ненавиждат заради патоса, старостилието и безнадеждната меланхоличност на напева, нито пък може да бъде класифициран към ню ейдж поетичните кръгове, в които абстрактните форми на изказа задушават желанието да кажеш нещо смислено и разбираемо. Атанас Капралов е цар Микс. Да започнем оттам, че авторът е овладял най-важното умение, заради което аз се отказах да ставам поет. Успява да използва красотата по такъв начин, че тя да казва нещо. Отклонява я от нейната основна цел – да се показва колко всъщност е красива. Възпитава я да му служи, защото си е поставил задача да съобщава грозните истини по един неинвазивен, мехлемен, а именно лечителен и успокоителен в едно, още смислен начин. Не ме разбирайте погрешно. Цар Микс знае как да рисува неща, които само художници да разбират. Как например ви звучи заглавието на стихотворението му: „Кора от звезден портокал“? Това е послание от художник за неговите колеги, но не ...

Започнах „Мимолетни създания“, защото знаех от приятелка, че в книгата са разказани историите на хора, близки до физическа смърт. Тя ми препоръча тази книга като обезболяващо за пълното физическо и психическо изтощение на силите. Оттук насетне в същия контекст ще я препоръчвам и аз. Фен съм на Ървин Ялом още от „Когато Ницше плака“, където той ме впечатли не само с проникновението и елегантния туист в историята, която разказва, а и с факта, че успяваше да задържи вниманието ми върху книгата повече от критичните за мен три часа. Изчетох „Мимолетни създания“ за два дни при средна скорост на четене от около месец. Ървин Ялом е истинско богатство за едно специфично пространство, в което има много читатели и малко писатели. Това е писателско-терапевтичното пространство. Ще обясня на какво се дължи този феномен според мен. Писането предполага акумулиране на енергия вътре в човека, сгъстяване и привеждане във формат на избухване навън. Терапията е точно обратното – тя е събиране на е...

Имам слабост към психоаналитичната литература и съм чест клиент на книжарници, в които тя се предлага. Не крия, че съм дългогодишен почитател на Юнг и чета всичко, което излиза от него на български език. Въпреки слабостта ми към този тип литература, не мога да остана сляпа за основния недостатък на повечето психоаналитици, които изпробват перото си. Изключително рядко те са добри писатели и често трудовете им рискуват да останат незабелязани заради тежестта на изказа, заплетените дълги изречения, преповтарянето на вече казани неща, но с други думи. Юнг не прави изключение и от всичките му книги намирам за най-добра тази, която е подготвена от секретарката му: „Автобиографията на К.Г.Юнг“ от Аниела Яфе. Почитателите на този тип литература са свикнали да подминават тези особености на психоаналитичните книги, защото съдържанието и промяната, която следва прочита, оправдават стилистичните кусури. На великите мислители им е простено всичко. На лечителите, които са велики мислители, ...