Diana Petrova

Грабнах „Яна Язова: проклятието на дарбата“ заради заглавието. Дарбата е доказала, че сипе нещастия върху своя притежател, независимо дали е истинска или посредствена, дали е на балканска сцена или в световен мащаб. Наслушали сме се на ужасяващи подробности от крайните мигове на всякакви творци и звезди в съвремието. Чрез книгата виждаме ясно и недвусмислено как дарбата на един човек може да съсипе всеки аспект от живота му. В този смисъл няма по-точно заглавие на документалния преглед, затворен между страниците на тази книга. Петър Величков започва с успешен опит да представи събраните късчета от живота на Яна Язова безпристрастно и завършва с пламенен разказ за отмъстителността на Николай Хайтов върху него самия заради обвинението, че е откраднал романа „Левски“ с намерение да го издаде под свое име. В други обстоятелства бих отчела смяната на тона в творбата като недостатък, но не и след разказаните събития в книгата. Експлицитно обрисуваната смърт на Яна Язова, която гни...

Пабло Неруда се е преродил в Бургас и то в тялото на жена. Името й е Елка Стоянова и съвсем наскоро излезе новата й стихосбирка „Много преди Пабло да ме намери“ . За мен не беше трудно да се абстрахирам от личността на авторката и от факта, че вече бях чела една нейна книга в регистъра на смеха: „Петъчни истории“. Има нещо в Елка, което предполага многоаспектност и което чувството й за хумор не може да удави. Една сутрин подхванах стихосбирката и я прочетох цялата. Първият въпрос, който си зададох, беше: „Защо?“ при положение, че обичам да чета стихотворенията на малки глътки и в специални състояния. Стиховете на Елка се леят в неспирен поток от споделяне, не толкова изповедно, колкото самоизповедно. Звучат като плисък от кофа вода. Ако читателят е синестет, би казал, че думите й са обли и миришат на баница с ванилия. Топло е, когато се плъзгаш във въртулиците им, отпускаш се и оставяш Елка да маже по теб. Има и едно усещане за безопасност. Тя говори, но и ти говориш. Ти я ч...

Заслужава си човек да навести фантазиите на Ювал Ноа Харари. От тях може да произлязат невероятни фентъзи разкази, кратки футуристични импресии или пространни научно-фантастични саги с по няколко тома. Харари пише увлекателно, подходът му е журналистически, точен е в някои заключения и прави изненадващи връзки между наглед далечни явления от съвременната технологична реалност, като ги защитава с адвокатско настървение. Проблемът на този автор е много прост. Той представя фантазиите си като факти. В края на книгата си прави уговорката, че всъщност опитът му по-скоро трябва да задава въпроси, но реално на всяка една страница и на всеки абзац, той дава изявления, от гръмки, по-гръмки, и по никакъв начин не се придържа към уж скромната си теза, че задава въпроси. Така неусетно, разсеяният читател може да се увлече и да приеме изводите на един незрял по тийнейджърски ум за неоспорими факти. Подходът му е изключително коварен, защото навързва реално случили се неща, но с погрешни за...

„Щилер“ прашасва в домашната ми библиотека от няколко години. Неговият ред дойде, когато почувствах нужда да прочета нещо класическо, но такова, че да не се подчинява на правилата за творческо писане. Макс Фриш ме беше впечатлил още от „ Homo Faber “ с простотата и елегантността в прозаичния си стил. Въздържах се да прочета втора книга от този автор, за да не би да се разочаровам, както се случи с прозата на Халед Хосейни например. А всъщност потънах в книгата моментално. Сюжетите на Фриш са такива, че рядко се вълнуваш какво точно се случва във формалния външен свят с героите му. Ситуациите от ежедневието са само добре издигната маска, метафора или просто подпорна стена от битовизми, които откъм вътрешната си страна удържат тихия и пълноводен язовир от емоции на героите му. Истинският сюжет се състои от психическата динамиката на противоречията у героите. Повествованието се води от първо лице, а героят е обвинен в убийството на жена си. Твърди, че не е Щилер въпреки всички...

Подходих към книгата на Бела Чолакова „Осиновени истории“ с очакването да проверя дали нещо се е променило през последните няколко години във възприятията на осиновителите по повод въпроса за поднасянето на истината от самото начало на осиновяването. Знаех, че това са разкази по истински истории на хора и се надявах, че днешните осиновители са се изменили поне малко спрямо онези отпреди пет години, които бяха готови да изядат всеки, който се осмели да проповядва подобен подход. Учудването ми беше невъобразимо. Днешните осиновители не просто поднасят факта на осиновяването пред децата си още от самото начало, съзнават и разбират колко важно е да го направят, а също така и създават празнични събития, споделят, че няма да спрат детето си да търси биологичната си майка след време, но и се подготвят чрез курсове и четене за типични проблеми, съпътстващи едно осиновяване. Те не се хвърлят в крайности от отхвърлящи към изцяло приемащи всичко ново – а премислят, нагаждат новите подходи ...

Попаднах на „Сестри Палавееви“ по линия на факта, че до този момент не бях чела нищо от Алек Попов. Изгълтах първите сто страници от книгата на един дъх и едва тогава разбрах, че това е втора част от книга. Не си беше проличало до този момент, защото всички герои бяха изграждани по време на повествованието, а не бяха представени като вече готови личности. Фактът ме изненада, но не допринесе допълнително за стимулиране на читателското ми любопитство. Когато обрисува, Алек Попов сякаш прави измервания. Ако съществуваше многоръка везна, то той би могъл да я използва. В една от шепите поставя доза метафоричност, в друга – същото количество реалистичност, в трета - изненадващи сравнения, в четвърта – премерена дължина, в пета – щипка хумор. И тези субстанции тежат еднакво според влога си в звученето на едно описание. Проучването на времето, за което пише Алек Попов, изглежда наистина задълбочено. Описва стрелбата с картечница от самолет, живота в землянките, обстановката в затвори...

“ Екзистенциална терапия ” е епохален труд на Ървин Ялом от разряда на откритието на Юнг за архетипите в човешкото несъзнавано. Прочетох я за половин година, защото не можех да преминавам през страниците толкова бързо, колкото ми се искаше. Всяка от четирите глави : „Смърт“, „Свобода“, „Изолация“ и „Безсмисленост“ пренареждаше личния ми пъзел от възприятия за света и ми въздействаше потискащо, преди реално да приема промените и да възвърна баланса, макар и сега на друго равнище. Преди да кажа по нещо за главите, искам да предупредя, че книгата не е за всеки. Според мен тя е предназначена както за ценители в областта на психотерапията, така и за специалисти: психолози, психотерапевти, а защо не и психиатри, които се занимават сериозно и с личното си психично здраве, и с това на останалите. Повечето от тезите са подкрепени с изследвания, фактология и дълбочинен анализ, като този път Ървин Ялом не се е съобразявал с четимостта за масовия читател. Тук той е по-скоро научен раб...

Захванах тази книга по косвена препоръка на Ървин Ялом, който без да я е чел, я дал първо на един свой пациент, за който бил отчаян, че ще може да му помогне, а после на друг, който бил зациклил и от години и нямало измъкване. И какво мислите се случи? Книгата ме помете. Но тя не помете само мен. Още като започнах да я чета, реших да споделям цитати на таймлайна си от нея. Правех го всеки ден, в продължение на няколко месеца. Ще спестя подробностите, като само ще цитирам резултата от моето цитиране върху трима души, които специално ми писаха да ме поздравят, че съм ги насочила към книгата. Първият приключи с паник атаките си, вторият си купи кросов мотор след двайсетгодишно отлагане, а третият напусна работата си на мениджър след десетгодишно къртовско усилие да се издигне по професионалната стълбица. Що се отнася до мен, ще запазя разказа за въздействието в тайна. Но по-важното тук е, че аз четях бавно – така, както се чете, когато искаш един текст да те промени, а не да се...

Добрах се до „Като пристигнеш, обади се“ с едногодишно закъснение. Няма да крия, че Кристин Димитрова е любимата ми българска поетеса и любимият ми български съвременен прозаик. Благодарение на пристрастията си към нейното писане, започнах разказите с очакването, че ще са добри. И сбърках. Ще прецените защо сами накрая. Чели ли сте стихотворенията на тази наша авторка? Ако да, то веднага ще разпознаете почерка й и в прозаичното писане. В поетичната рамка е затворен един скрит прозаик, а стилът в прозата й е изчистен така все едно е непатетично стихотворение. Първоначално читателят остава с впечатлението, че тя играе ролята на регистратор на действителността, неин архиватор, докато, без да се е усетил, всъщност се е подхлъзнал в една много коварна, бих казала, даже подмолна градация на чувството. Защитите у читателя са свалени с това старателно констатиране на фактите, фактите, от своя страна, са подредени както се прави в едно стихотворение. Подозирам даже, че са преподреждани, ...

Първата ми среща със Здравка Евтимова беше на живо. Бях сред публиката на едно представяне на съвременни български авторки и тя беше една от поканените. Няма да забравя думите й, защото те се препотвърждаваха през годините неколкоктратно. „Помнете, че авторът е сам боец на коня.“ Купих си „Пернишки разкази“ след дълго колебание пред щанда на издателството й на панаира на книгата. То не е любимият ми „боец на коня“ и малко са книгите от него в семейната ми библиотека. Но реших, че трябва да проверя какво точно има предвид Здравка Евтимова – дали стои зад онези думи от представянето със самото си писане. Започнах книгата в метрото – един разказ бе равен на едно прибиране у дома. И беше така както в буквалния смисъл, така и в метафоричния. Стилът й не може да се сбърка с ничий. Здравка Евтимова има изчистен изказ, единично, ясно и ненатрапливо послание и многогласен лирически герой. Прозата й и е христоматиен пример, когато става дума за умерената употреба на прилагателни – точ...

Той не принадлежи към онова поколение поети, което двайсетгодишните ненавиждат заради патоса, старостилието и безнадеждната меланхоличност на напева, нито пък може да бъде класифициран към ню ейдж поетичните кръгове, в които абстрактните форми на изказа задушават желанието да кажеш нещо смислено и разбираемо. Атанас Капралов е цар Микс. Да започнем оттам, че авторът е овладял най-важното умение, заради което аз се отказах да ставам поет. Успява да използва красотата по такъв начин, че тя да казва нещо. Отклонява я от нейната основна цел – да се показва колко всъщност е красива. Възпитава я да му служи, защото си е поставил задача да съобщава грозните истини по един неинвазивен, мехлемен, а именно лечителен и успокоителен в едно, още смислен начин. Не ме разбирайте погрешно. Цар Микс знае как да рисува неща, които само художници да разбират. Как например ви звучи заглавието на стихотворението му: „Кора от звезден портокал“? Това е послание от художник за неговите колеги, но не ...

Започнах „Мимолетни създания“, защото знаех от приятелка, че в книгата са разказани историите на хора, близки до физическа смърт. Тя ми препоръча тази книга като обезболяващо за пълното физическо и психическо изтощение на силите. Оттук насетне в същия контекст ще я препоръчвам и аз. Фен съм на Ървин Ялом още от „Когато Ницше плака“, където той ме впечатли не само с проникновението и елегантния туист в историята, която разказва, а и с факта, че успяваше да задържи вниманието ми върху книгата повече от критичните за мен три часа. Изчетох „Мимолетни създания“ за два дни при средна скорост на четене от около месец. Ървин Ялом е истинско богатство за едно специфично пространство, в което има много читатели и малко писатели. Това е писателско-терапевтичното пространство. Ще обясня на какво се дължи този феномен според мен. Писането предполага акумулиране на енергия вътре в човека, сгъстяване и привеждане във формат на избухване навън. Терапията е точно обратното – тя е събиране на е...

Имам слабост към психоаналитичната литература и съм чест клиент на книжарници, в които тя се предлага. Не крия, че съм дългогодишен почитател на Юнг и чета всичко, което излиза от него на български език. Въпреки слабостта ми към този тип литература, не мога да остана сляпа за основния недостатък на повечето психоаналитици, които изпробват перото си. Изключително рядко те са добри писатели и често трудовете им рискуват да останат незабелязани заради тежестта на изказа, заплетените дълги изречения, преповтарянето на вече казани неща, но с други думи. Юнг не прави изключение и от всичките му книги намирам за най-добра тази, която е подготвена от секретарката му: „Автобиографията на К.Г.Юнг“ от Аниела Яфе. Почитателите на този тип литература са свикнали да подминават тези особености на психоаналитичните книги, защото съдържанието и промяната, която следва прочита, оправдават стилистичните кусури. На великите мислители им е простено всичко. На лечителите, които са велики мислители, ...

Стигнах до „Калуня Каля“ по време на един панаир на книгата, където се спрях пред щанда на Хермес. Чудих се в продължение на десет минути дали да си купя романа. Така премина и целият ми опит да прочета това преиздадено произведение за по-малко от година. Всъщност завърших книгата на инат. Дълго време не знаех какво мисля за нея и не можех да разбера защо съм толкова объркана от прочита. През целия прочит изпитвах противоречиви чувства към текста – на места езикът ми харесваше толкова много – както се разглеждат правилните черти на красив човек, но от друга страна не преставах да губя нишката на историята и се налагаше на няколко пъти да се връщам назад, за да се подсетя какво точно се беше случило. Освен че харесах предозирането с красиви изразни средства както се харесва второ парче торта, имаше нещо в лексиката, което ме дразнеше и не просто развали прекалено сладкия вкус, а направо го вгорчи. Историческите романи, в които авторите говорят на език от епохата на героите си, ме ...

„Умират глупаците“ стигна до мен през сина ми. Беше сигурен, че ще ми хареса, а аз се ядосах на тази негова иронична убеденост. Това е книга, която спокойно можеш да четеш и оставяш за дълъг период от време. Няма опасност да забравиш героите й, нито тяхното съвсем закономерно развитие през сюжета. Те са ярко открояващи се личности с конкретна мисия в сюжета и често осигуряват покритие на някои от най-известните архетипи – Сирачето с магически сили, Любовницата, Съпругата, Конкуриращия се мъжкар, Човека на изкуството, Идеалния брат, Мошеника, Анимата (в лицето на идеализираните образи на лесбийките). Когато четеш за тях, вече имаш усещането, че ги познаваш, но не от друго литературно произведение, а от самия живот, в който си ги срещал, а вероятно си мервал и у себе си. Книгата започва със самодоволен авторов увод, в който разказвачът се тупа в гърдите колко е изкусен, сякаш целта е да те предизвика да докажеш, че не е. В патова ситуация си – ако зарежеш книгата, печели самохва...

Най-баналното изказване на псевдопоетите е, че когато се взираме в небето, виждаме отражение на човешката си същност. Астрофизиците могат да докажат истинността на това твърдение, но едва ли резултатите на изследването им ще бликат от патетичността, характерна за поетите. „Астрофизика за заети хора“ е хибрид между псевдопоезия и опростено резюме на съвременните астрофизични открития, макар в заглавието да е загатната само втората част от тази формулировка. Нийл Тайсън без малко да ме загуби с шутовщината си, която може и да е необходимо условие за привличане на вниманието на стредностатистическия зает човек, но на моменти наистина идва в повече. Заетите хора често не разбират нищо от астрофизика, но съвсем не е задължително да са любители на евтиното циркаджийство. От друга страна залогът в заглавието с назоваване на дисциплината: „астрофизика“ неминуемо предполага малко по-сериозен тон отколкото разговор в междучасие между средношколци. Книгата е ясен образец на онова, което в...